Воините още виждаха пред очите си прибързаното бягство на персите. Размахваха сабите, взети от труповете на победените. Някои забодоха с края на копията тежките стоманени покривала на конете на персите. Разнасяйки ги като трофеи, те крещяха имената на победителите. Камилите на Нурбел бяха аплодирани, докато се присъединяваха към кохортата на победата, дъвчейки храсталаци, с отпуснати клепачи, сякаш се връщаха от обикновена разходка.
В този момент хората забравяха раните, кръвта, мъртвите другари. Разказваха си подвизите и изливаха радостта си, че са живи и силни. Воините, които бяха следвали червената броня на Зиновия, бяха още по-възбудени. Онова, което бяха преживели току-що, беше прекалено голямо, за да могат да го изкажат. Точно те закрещяха първи името на богинята на воините:
— Алат! Алат! Алат беше нашият водач!
Викът се плъзна от уста на уста.
— Слава на Зиновия! Слава на Алат!
Зиновия яздеше до Оденат и Нурбел. Тя махна шлема си, вдигна го върху острието на своя кинжал. Изправи се върху стремената си, за да достигне до всички блясъкът на усмивката й. Червеното великолепие на гърдите й вече не беше просто красотата на един женски бюст, а могъществото на богиня. То беше знак на съдбата, която само боговете направляваха.
Гласът на хиляди воини изкрещя отново:
— Алат, Алат! Слава на Алат!
Тогава те видяха великият Оденат да размахва сабята си, чуха го да приветства своята съпруга също толкова пламенно, колкото и воините му.
— Алат! Алат, царица на Палмира!
После имаше песни, огньове, празнично вино, голяма веселба в чест на победата.
Зиновия дълго време остана до Всепрославения, приемайки почестите, които нейният съпруг грижливо й отдаваше.
Когато запалиха факлите, след като отегчителната музика на танците покри лагера, Оденат направи знак на робите. Цялото съдържание на военната палатка на Шапур, царят на царете, се появи върху две дълги носилки, носени от слуги.
Имаше съдове от стъкло и злато, покривала и килими от коприна, две брони със златни филиграни, три широки саби с топка от слонова кост и скъпоценни камъни на дръжката. И още наметала, гребени, пухени възглавници, леген от бронз и кожа, както и половин дузина млади робини, на по десетина години, с кожа по-черна от нощта и нежна като милувка.
Всепрославения сграбчи едно наметало, толкова фино избродирано с глицинии и диви гъски, че никой не би могъл да го опише. Говореше се, че Шапур покривал с него бронята си след победа. Отивал облечен така, за да решава кой да бъде убит и кой взет в плен от онези от победените, които още дишали.
— Шапур избяга толкова бързо от битката, че слугите му не успяха да разглобят бойната му палатка – подигра се Оденат. – Разбира се, до този ден той е живял в заслепението на онзи, който винаги ще побеждава. Човек трябва да си е загубил ума, за да трупа толкова богатства на бойното поле. Днес на тези носилки липсва само неговото тяло!
Подигравки и приветствени възгласи отекнаха в задимения въздух. Освиркаха името на царя на царете. Когато тишината се възцари отново, великият Оденат се наведе. Положи наметалото, а после и една от сабите на Шапур в краката на Зиновия и посочи натрупаните върху носилките богатства.
— Това е твоята плячка, Зиновия – каза той високо, изправяйки се. – Днес съпругата на Оденат е тази, която има по-голяма заслуга за спечелването на битката от своя съпруг.
Зиновия се поклони с уважение, преди да размаха сабята на Шапур с дръжката нагоре, за да поздрави воините. Отекнаха нови възгласи, виковете започваха отново всеки път, когато Зиновия раздвижеше дръжката на широката сабя.
Когато се подготвяше да заеме отново мястото си до Всепрославения, тя долови погледа на Офала.
Тя стоеше малко назад, на няколко крачки от Хайран, пред групата жени. Омразата вцепеняваше дебелото й лице. Ръцете й се гърчеха, мачкайки ъгъла на извезан със златни халки воал.
За един кратък миг Зиновия я погледна право в очите. Всепрославения, Нурбел и военачалниците забелязаха това и на свой ред се взряха в Офала. Всепрославения измърмори ядосано. Той сграбчи ръцете на своята царица, целуна пръстите им нежно, прошепвайки с развълнуван глас и блеснал поглед:
— Палмирските воини вярват, че Алат живее в твоето тяло. Може би това е вярно. Аз знам, че моята съпруга не ме е излъгала.
Без да пуска ръката й, той я поведе към палатката за хранене.
Зад гърба им Офала с пламнало лице разблъска жените и изчезна зад слугините и съпругите, които носеха блюдата и стомните с бира.
* * *
Нощта отдавна беше утихнала, когато Зиновия се измъкна от постелята си. Ашему не я чу. Както и стражите, хъркащи от преливане и умора. Тя беше само една черна сянка, тичаща под звездното небе, където луната беше изчезнала от часове.