Великият Оденат се показа облечен в нощната си туника пред сина си и попита каква е причината за тази врява.
— Тя уби Офала! – изкрещя Хайран. – Леля ми е с прерязано гърло! Знам чия ръка е държала кинжала!
Лицето на Всепрославения се изопна от изненадата. Той се вгледа в Хайран. По лицето му нямаше и следа от бащина обич. Приятелите на сина му, всички онези, които се възползваха от блаженството на игрите в тъмните нощи, сега се притискаха зад него. Оденат ги измери с поглед, те наведоха глави.
— Офала беше убита, татко мой! – изстена Хайран. – И ти също познаваш убийцата!
Юмрукът му се вдигна към Зиновия и Дина, които току-що се бяха показали на прага на палатката. Великият Оденат се обърна и потърси погледа на съпругата си. Те се гледаха така за няколко секунди. На Нурбел му се стори, че отгатва блясък на усмивка в очите на Всепрославения, но не беше сигурен в това.
Великият Оденат протегна ръка, хвана тази на съпругата си, за да я постави върху гърдите си. Обърна се с лице към онези, които продължаваха да прииждат, и вдигна почервенялото си от гняв лице, за да отговори на сина си:
— За какъв се мислиш, че се осмеляваш да обиждаш Алат?
Обръщайки се към всички, той извика:
— Палмирската царица тази нощ беше в моята постеля. Нека онзи, който ще се осмели да я заподозре, знае, че ще умре, преди да успее да омърси името на Зиновия. Нека отнесат тленните останки на Офала в гробницата на сестра й.
≈ 5 ≈
САМОСАТ*
[* Главен град на древната сирийска провинция Комагена, разположен на западния бряг на река Ефрат. Днес градът се нарича Самсат и попада в границите на Турция. – Б.р.]
Натискът на пръстите изчезна. Милувката престана. Със затворени очи Валериан долови лекото огъване на постелята, докато робинята се отдръпваше.
Той повдигна клепачи и възропта. Гола, Ифлава се отдалечи към масата, покрита с бурканчета и флакончета.
Отгатвайки погледа, който тежеше върху гърба й, тя се обърна и се усмихна.
Валериан забрави, за своето порицание. Благодари на всички богове, че са създали толкова красива жена, била тя и робиня!
— Кожата ти е твърде суха, августейши – прошепна Ифлава, връщайки се с флаконче от дебело стъкло. – Климатът в Самосат не е подходящ за теб.
— Нищо не е подходящо за мен тук – измърмори Валериан. – Без теб Самосат щеше да бъде най-противният град на света.
Самата истина! Самосат, гарнизонен град, в който имаше само търговци и селяни, не беше Антиохия. Всички сновяха непрекъснато напред-назад, оригваха се от разсъмване до мрак. Климатът беше ужасен. Лед или жега, суша или кошмарна влага. Градът приличаше на жителите си – винаги в някаква крайност. Красотата на морето, неговата прелест и нежност – липсата му се усещаше всеки миг. Единственото ценно нещо в Самосат беше близостта му до войските на персиеца Шапур, онзи, който се смяташе за цар на царете и с всеки изминат ден беше все по-малко такъв.
— Мразя този град – въздъхна Валериан, полупритваряйки очите си.
Без да говорим за тази уж императорска вила, помисли си той. Палат, изграден по вкуса на персите. Стени от гледжосани тухли, куполовидни покриви, керамични барелефи. Само това помещение приличаше малко на римско с покритите си галерии, мрамора, боядисания таван и просторната тераса към градината и прашните хълмове. Той го беше превърнал в единственото си жилище.
Вятърът изплющя в ленените завеси, опънати между колоните, излизащи на терасата. Бегли светлини проблеснаха и украсиха мраморните мозайки по земята. Матовата кожа на Ифлава попи блясъка.
С лека чупка в кръста тя седна съвсем близо до Валериан. Един златист лъч се спря на потъмнялата ареола на дясната й гърда. Връхчето се открои в полусянката на стаята. Талията й беше достатъчно тънка, за да може да се обхване с две ръце. Космите на пубиса й искряха като онези тъмни смоли, които понякога донасяха от Ориента. Когато се изправяше, се показваше розовата сянка на вагината й, нежна жарава сред тъмното окосмяване.
О, Ифлава! Красива Ифлава!
Дали боговете не бяха създали жените и техните странни вагини само за да постигнат великолепието на Ифлава?
И защо беше император, а не художник или поет? Тогава не би имал друга грижа, освен да прекарва дните и нощите си, опивайки се от красотата на Ифлава. Но не, той трябваше да бъде Валериан Август! Е, това беше по негова воля. Преди да опознае убийствената и глупава тежест на неприятностите, които положението му, му създаваше.
Поне боговете му отпускаха, въпреки напредналата възраст, всичко възможно, за да се любува на красотата на света.
Ифлава му се усмихна. Тя разтегли нежно устата си, която му напомняше за Баубо – обаятелната гръцка горгона.