И за миг, неудържимо уплашен, Валериан се запита дали Ифлава го обича?
Да, дали робинята Ифлава обичаше този старец, когото галеше всеки ден толкова нежно и умело. Възможно ли беше?
Как да разбере какво чувства Ифлава? Тя изкарваше наяве само красотата си.
Но той желаеше тя да го обича. Да, да! Той желаеше нейната любов повече, отколкото нейното тяло.
Глупаво, разбира се. Но вярно.
Несигурността пропълзя по цялото му тяло. Той се сдържа навреме да й зададе въпроса.
Нека Митра да го закриля! Ифлава беше способна да го направи за смях.
Тътен от гръм отекна в далечината. Завесите се огънаха отново между колоните, разкривайки сивите облаци, които закриваха небето на запад. Въздухът, който се завъртя в помещението, вече беше по-свеж.
— Ще вали – обяви Ифлава с равнодушния си глас.
Намазаните й с масло длани се плъзнаха по грапавата кожа на Валериан. Той потърси китките й, стисна ги с пръстите си. Тихичко, нервно, от устните му се процеди цитат от Хораций, който знаеше наизуст, толкова често беше имал повод да си го повтаря:
„И какво? Тялото на една принцеса по-красиво ли е, по-желано ли е от онова на някоя хетера? Хвани красотата, когато се приближи до теб, не я оставяй да избяга. Няма по-голям екстаз. Всичко останало е само илюзия, каприз на болното въображение, непознаване на желанията на природата и отклоняване от истинското щастие.”
Ифлава го стрелна с поглед. Очите й изглеждаха по-блестящи. Може би беше развълнувана. Или му се надсмиваше.
— Да не би да се страхуваш, че не те обичат достатъчно, августейши? – попита тя, когато той вече не очакваше отговор.
— Че ти не ме обичаш, Ифлава. Само ти – призна той ужасяващо сериозно.
Тя замислено поклати красивото си лице, без да го поглежда в очите. Застана на колене, прекрачвайки тялото му.
Допря вагината си до бедрото му толкова плътно, че той усети потайната и влажна топлина с истински възторг.
— Казваш го, защото си получил лоши новини от нашия цезар – прошепна тя търпеливо.
Възторгът на Валериан се пречупи като изящна чаша. Той й се разсърди за този отговор. Това беше удар под кръста.
Наистина, той й беше доверил скандала в Никополис. Чашата с отрова, която Аврелиан за малко не беше изпил по време на тържеството за победата си над готите, закланите в постелите им военачалници – за отмъщение, и то точно в нощта на сватбата му.
Какво варварство. Всички тези убийства, които всъщност имаха за мишена Галиен. Неговият син, провъзгласен за цезар! Предупредителен удар. И така, без много приказки, цезарят беше посочен пред всички легиони и пред цялата империя като ръката, пожелала смъртта на любимия главен военачалник Аврелиан.
— Ненужно жестока си, Ифлава, – отбеляза той, поклащайки глава. – Почти ги бях забравил тия двамата.
Онова, от което се беше боял, оставяйки Галиен и Аврелиан зад себе си, се беше случило. О, той не се съмняваше, че неговият Галиен Цезар е пожелал смъртта на Аврелиан. Познаваше го по-добре от всеки – и може би дори се страхуваше, повече от всичко друго, от хладния и пресметлив ум на своя син!
Не можеше да се сърди на главния военачалник. Аврелиан непременно трябваше да отвърне на удара. Честта, властта, гордостта… Всички тези толкова важни неща… Той смяташе, че те ще се сближат, изправяйки се и двамата пред бика на Митра. Но не…
Абсолютна безсмислица от страна на августейшия. Още преди да отпият от кръвта, за да станат пратеници на Хелиос, той беше разбрал, че тези луди глави никога няма да бъдат братя, а вечни врагове. Готови да се избият взаимно, за да заемат мястото му на август. Щяха да потопят рейнските и дунавските легиони във война, която щеше да подчини Рим на варварите, ето какво щяха направят. И щяха да го принудят да напусне Ориента. Да изостави своята любима Антиохия, за да възстанови реда, преди да е станало твърде късно.
Ифлава имаше право. Новините от Никополис го караха да се чувства тъжен, уморен и разочарован.
Поне да беше сигурен, че тя го обича… Тогава решенията нямаше да бъдат толкова тежки, а отказването от сладостите на Ориента – така трудно.
Той огледа лицето на Ифлава с надеждата да открие там слаб блясък на вълнение. Но не.
— Вече не мога без теб – установи той с неудоволствие.
— Разбира се, че можеш, августейши – развесели се Ифлава. – Ти притежаваш хиляди робини. Аз съм само една от тях.
— Но не! Не, не, Ифлава! Не говори глупости – нервира се той. – Ти нямаш нищо общо с останалите робини. Ти си самата красота. Ти…
Той млъкна, преди да каже, че нищо в нея не можеше да се приравнява с робините.