Нека Юпитер го пази! Остаряваше. В името на кръвта на Митра, той остаряваше. Страшно се размекваше.
Вятърът отново изплющя в завесите. Трясъкът на мълнията се приближи. Градската врява изведнъж отслабна и по мрамора на терасата се чуха първите дъждовни капки.
Валериан сграбчи Ифлава за кръста, притегли я към устните си, за да целуне нежната кожа на слабините. Тя се наклони послушно, навеждайки горната част на тялото си над лицето му, което той повдигаше към нея. С дяволито разтърсване на рамото докосна устата и клепачите му с връхчето на гръдта си. Валериан усети пробождането, което предвещаваше втвърдяването на члена му.
Ифлава беше истинска вълшебница в това. Не трябваше да прави нищо, за да го възбуди. Когато го яхна и го накара да потъне в нея като в приятен сън, той прошепна:
— Утре ти вече няма да си робиня.
Той не долови никаква изненада по абаносовите черти на лицето й. Реши, че тя не е разбрала и добави по-силно:
— Ще те освободя, Ифлава.
Дори и намек от радост не откри. Красотата й оставаше непроницаема.
— Ще го направя, обещавам ти го.
Тя отговори само с по-мощно и по-дълбоко движение на кръста си. Валериан спря да се бори. Като я гледаше как танцува върху него, той изпита невероятна наслада и се отдаде на това чудо, сякаш то можеше да трае вечно.
Вече беше преизпълнен от щастие, когато мълнията удари толкова ослепително, сякаш излизаше право от юмрука на Юпитер. Преди блясъкът й да се разсее, Валериан мерна един силует в помещението.
— Дано боговете ви убият, кой…
Гласът му се изгуби в грохота на гръмотевицата. Той спря изкусно движещото се тяло на Ифлава. Невероятното усещане от преди минути вече беше далечен спомен. Разпозна с облекчение онзи, който го гледаше.
— Акстекс – изстена той. – Не можеше ли да изчакаш малко?
Старият мъдрец се приближи, без да откъсва поглед от тялото на Ифлава.
— Ти ми каза възможно най-бързо, августейши. Приключих с предсказанията.
Валериан притвори клепачи. Ифлава нежно освободи члена му. Той изведнъж се усети ужасяващо гол, крехък и самотен. Безкрайна тъга скова гърлото му. Поне, помисли си, за да се ободри, Акстекс няма да пропусне да разпространи тази добра новина: техният август все още има добра ерекция. Той уви кръста си с кърпата, която Ифлава му подаде.
— Е?
— Изгорих осемнайсет треви, отворих седем птичи черни дроба…
— Без подробностите, Акстекс. Резултатът. Само резултатът.
Старият мъдрец поклати глава унило, но обяви:
— Не бива да воюваш, августейши. Боговете не са с теб.
Валериан се изправи заинтересуван.
— Сигурен ли си?
— Ти не искаш подробностите, августейши.
— Напълно сигурен?
— Бих могъл да ти го докажа. Не бива да се воюва с персиеца.
— Да не се бием?
— Нито ти, нито твоите легиони. Това казват боговете.
Дъждът вече беше много силен. Валериан се обърна към наводнената тераса. Облицовките почерняваха, подгизнали от влагата. Ифлава подреждаше флакончетата, опъваше чаршафите на постелята. Все така гола, дори една туника не беше облякла. Космите над влагалището й блестяха безсрамно. И макар да беше само един стар мъдрец и жалък спомен за мъж, погледът на Акстекс беше все там.
Кой знае, липсата на свян у Ифлава може би беше нейният начин да съхрани удоволствието, което не се беше състояло. Нищо не беше изгубено.
Устните му неволно се усмихнаха. Щом боговете не желаеха той да воюва, нямаше да воюва.
— Боговете изразяват волята си и с тази буря – каза той на Акстекс.
Старият гадател сви рамене и процеди през зъби, че бурите не са така надеждни като животинските вътрешности. Валериан го остави да поговори, преди да го отпрати и да повика роби.
— Искам музиканти. Веднага. Искам музиката да съпровожда тази буря и моите мисли.
Докато тичаха да търсят музикантите, той попита дали прокуратор Макриан е пристигнал от Антиохия.
— Той чака от вчера, августейши.
— Тогава може да почака още малко. Ще го приема заедно със секретаря Пулиний. След час. Не, по-късно… Преди да се стъмни, може би.
Когато първите звуци на арфата и флейтите се сляха с шума от дъжда, Валериан се върна при тялото на Ифлава. Целуна лъскавите връхчета на гърдите й и прошепна:
— Ще изпълня обещанието си, утре ще бъдеш освободена.
* * *
С приближаването на нощта дъждът не беше намалял, макар че светкавиците и гръмотевиците бяха спрели. Музикантите продължаваха да свирят. Валериан, седнал в широк фотьойл, разположен между колоните, гледащи към терасата, с лавровия венец на главата, наблюдаваше пороя, който потропваше из градините. Ифлава, мълчалива както винаги, покрита с воали, със златни колиета на врата и китките, се беше проснала на постелята. Двайсетина стражи бяха подредени като статуи покрай стените.