На сенатския секретар Пулиний Авентилий и прокуратора Макриан им се наложи да пресекат цялото помещение, за да се приближат и да поздравят августейшия. Валериан им отговори, посочвайки с показалец бурното небе.
— Боговете ми говорят.
Макриан смръщи вежди, добавяйки нови бръчки на прекалено слабото си лице. Предчувствието му не го беше излъгало – не бяха предвидили столове, за да могат секретарят на сената и той самият да седнат.
Валериан повтори с едва загатната ирония:
— Дъждът, светкавиците, бурята! Вулкан, Юнона, Церера и Юпитер ми говорят. Те искат да знаят, както всички, какво ще реша.
Секретарят Пулиний одобри с кимване на глава.
— Факт е, августейши, че времето дойде.
Пожизненият първи секретар на сената Пулиний беше малко по-възрастен от Макриан, а имаше вид на съсипан човек. С редки коси, уморени очи, отпуснати бузи, ту болезнено бледа, ту зачервена кожа. Ориентът изобщо не му понасяше. Той мечтаеше само за Рим и за своя дворец на хълма Опий, в съседство със свещената гора на Есквилан*.
[* Един от седемте хълма, на които е разположен Рим. – Б.р.]
Външният вид на Пулиний обаче беше по-измамен от външността на жените във фарсовете на Ламантиний Сулиций.
Понякога, като го видеше, Валериан си мислеше с известно угризение, че не трябваше да го принуждава да идва в Ориента. После се сещаше, че секретарят Пулиний беше уникално същество: предан, равнодушен към интригите във властта и по-издръжлив на изпитанията на живота от бронзово копие. Истински слуга на империята.
Точно обратното на тази върлина Макриан. Толкова мършав, че човек имаше чувството, че хаби яденето, като го храни. А и такъв конспиратор, че ако можеше, щеше да се скрие в собствената си сянка. Така че просто беше нужно някой да контролира отблизо мислите и делата на прокуратора. Пулиний беше идеален за тази роля. Неговият ум, неговата воля и хитрост бяха много по-големи, отколкото предполагаше видът му. Мнозина се бяха оставили да бъдат излъгани.
Светкавица удари по склона на близкия хълм. Блясъкът й едва беше избледнял, когато грохотът на гръмотевицата отекна в гърдите им. Стените и колоните на двореца затрепериха. Музикантите спряха, подскачайки от ужас.
— А! – пошушна Валериан, доста доволен. – Виждате ли как ми говорят те! Какво нетърпение!
Макриан повдигна плата на тогата върху рамото си с неопределен жест на съгласие, преди да погледне разтревожено към хълмовете. Сега въздухът беше студен, а светлината – все по-слаба.
Валериан попита:
— Боиш ли се от бурята, Макриан?
— Боя се от боговете, августейши. Боя се само от боговете. Много. Като всички хора и всички добри римляни.
Валериан одобри с усмивка.
— Имаш право. Е, какви са новините от Антиохия?
— Християните все още отказват да платят военния данък. Трябваше да осъдя владиката Димитриос на изгаряне на клада. Този стар глупак изобщо не пожела да отстъпи. Не вярвах, че е толкова упорит.
— Всеки се бои от своя бог, прокуратор Макриан – отбеляза Пулиний с безизразния си глас. – Димитриос се бои от своя бог повече от теб. Един-единствен самотен бог, който той обаче си представя като по-могъщ от нашите. Казвам го отдавна, ние няма да получим нищо от християните с насилие.
Валериан се намръщи ядосано. Единственият недостатък на Пулиний беше неразбираемата му слабост към християните.
— Ще уредим въпроса с християните по-късно. Кажи ми за Шапур, прокуратор.
— О, персиеца… Би трябвало по-скоро да ме питаш какви са новините, идващи откъм Оденат и неговата съпруга, фурията, августейши!
— Продължават ли да побеждават?
— Бронираните коне на Шапур отстъпиха още веднъж пред Оденат. Ако смея да се изразя така. Според онова, което ми донесоха, неговата съпруга сама е предвождала стрелците по време на битката, също както и първия път. С червена броня!
— Червена броня? – учуди се по детински заинтересован Пулиний.
— От кожа, секретарю. Която плътно прилепва към гърдите й и я показва така, сякаш е съвършено гола. С малко злато, за да блести на слънцето и да се вижда отдалеч. Както изглежда, тя галопира така насред битката.
Валериан се усмихна.
— Струва си човек да се полюбува на това зрелище. Добра ездачка, добър стрелец и стратег. Оденат има късмет. Кой знае, може би е по-добре да имаш съпруга за пълководец, вместо сина си или някой от онези интригантстващи военачалници.
Забележката предизвика кратко мълчание, изпълнено с шума на дъжда. Макриан раздвижи слабото си тяло и се съгласи вяло: