Това съобщение вече не беше слух, а факт. Първият от дълго време. Новината полетя из палмирското небе по-бързо от мухите. До следващото зазоряване пушеците от жертвоприношенията направиха вонящ облак над домове и палатките.
Преди слънцето да издълбае първата сянка, тълпата се втурна между осемстотин и двайсетте колони на свещената алея. Тя беше толкова многобройна, че имаше и такива, които извършиха светотатството да се хванат за статуите на благодетелите, които красяха огромната покрита галерия. И никой не се разтревожи от това.
Зиновия вървеше напред до съпруга си. Макар Оденат както винаги да изглеждаше великолепно, тълпата гледаше само нея.
Противно на слуховете, тя не носеше броня. Копринен кафтан на златисти и кафеникави райета покриваше раменете й. Той прикриваше гърдите й, пристегнати в туника със сини гирлянди. Червен кожен колан подчертаваше талията й. На него висеше осеяната с перли ножница от агнешка кожа, в която беше пъхнат кинжал с тясно острие. Шалвари, подобни на тези на съпруга й, обгръщаха ханша и бедрата й. А краката й потъваха в кавалерийски боти – високи и завързани на прасците. Лента от злато и сребро стягаше челото й, като прибираше дългите й буйни коси и караше черното на очите й, подсилено с черен молив, да изпъква още повече. Устните й бяха оцветени в червено.
Смайваше не толкова красотата й, колкото студеното и почти небрежно могъщество, което излъчваше лицето й. Изумлението на тълпата отстъпи пред ентусиазма и тя закрещя имената на великия Оденат и на Зиновия. А след малко само това на Зиновия. Наблюдателните забелязаха, че, вместо да се обиди от това, Всепрославения се усмихна още повече.
Хайран и неговите компаньони останаха незабелязани. Въпреки че синът на Оденат вървеше точно след баща си и преди неговите военачалници. Колкото до леля му Офала, тя беше в процесията на жените. Главата й беше покрита с бял воал. Не носеше нищо към тоалета, освен връзка златни пискюли.
Това развесели онези, които си спомниха слуховете от предишните седмици. Ако в двореца е имало война, Офала не беше победителят!
Когато царското шествие стигна до края на огромната колонада, слугите се приближиха с конете. Всепрославения лично задържа животното на Зиновия, за да го яхне тя. Тогава всички видяха странното покривало, затегнато върху Иедкивин. Дебели възглавнички, по-широки от човешка ръка, се издигаха отпред и отзад. Отстрани висяха широки ремъци, в които Зиновия ловко вмъкна стъпалата си. Хората си спомниха за сарача персиец. Значи в слуховете имаше и малко истина. Керванджия, идващ от север, разказа, че източните народи наричали това „седло”. Всички започнаха да си повтарят думата, сякаш тя притежаваше някаква магическа сила.
Оформи се керван. Зиновия остана начело, до съпруга си. Офала се излегна върху възглавниците в голям кош, увесен между две камили. Стражата на Всепрославения вървеше пред дългата колона каруци, където бяха струпани робите и припасите, слугините и всички жени, които съпровождаха войниците по време на война.
Те преминаха през палатковия град, който опасваше Палмира, и през палмовата плантация, като предизвикаха толкова одобрителни викове, колкото и прах. Тогава едва хората си дадоха сметка, че римският легион не следваше Всепрославения. Напротив, легионерите на префект Аелий заемаха позиции по зидовете.
На онези, които се учудиха от този факт, беше отговорено, че префект Аелий е получил от Всепрославения заповед да остане да пази града. Просто за всеки случай. Все пак някой трябваше да защитава Палмира от грабежите на победителите, ако, не дай боже, Шапур, както обикновено, спечелеше битката.
Царският керван едва се бе разтворил в маранята, затиснала пустинята, и слуховете тръгнаха отново. Те се лутаха между безпокойството и надеждата, подобно на кучета край твърде оскъдна храна.
≈ 2 ≈
ОАЗИСЪТ НЕБЕСНАТА ЦЕЛУВКА
Когато Зиновия и Оденат приближиха оазиса Небесната целувка, Нурбел тръгна да ги посрещне.
След обичайните поздрави той обяви:
— Твоите воини са готови да се бият, Всепрославени. От първия до последния. Ние можем да тръгнем на север още утре.
Аз изпратих хора напред, за да ни отведат възможно най-бързо при Шапур.
След това се обърна към Зиновия и добави:
— Последвах заповедите ти. За това също всичко е готово.
Зиновия му благодари и помоли съпруга си да й позволи да се изкъпе в езерото, където се бе родила. Длъжна била, каза тя. Ваалшамин, нейният бог, я чакал там. Той щял да я миропомаже, което бе важно за победата.