— Хайде де! Ти няма да се биеш. Всичко това е само някакъв хитър ход, за да предадеш Палмира. Шапур е непобедим и ти го знаеш. Обаче ти убеди този глупак Оденат да остави воините му да бъдат избити. За щастие, аз съм тук. Мен ти не можеш да измамиш. Ти ще умреш. А щом бъде победен, на Оденат ще му се наложи да приеме Хайран и префект Аелий да управляват Палмира!
Зиновия се опита да отгатне дали обезумялата жена пред нея вярваше в нещата, които говореше. Обаче на Офала не й беше нужно да вярва в нещо, за да заплашва.
— Този медальон не доказва нищо – отвърна Зиновия с възвърнал студенината и спокойствието си глас. – Всички християни носят сребърни риби на врата. Този не принадлежи на никого. Той не означава нищо. Абсолютно нищо. Ти си го купила или откраднала от дошли в Палмира християни. Десетки пристигаха там напоследък… Ти лъжеш, Офала. Ти плетеш лъжи, както винаги.
— Как смееш?
Зиновия задържа китката на Офала и хвана туниката й.
— Защо да чакаме битката срещу персите? Ела, последвай ме! Да отидем да събудим моя съпруг. Ти ще му разкажеш твоята история. Ще му покажеш твоята сребърна риба. Той ще ти се изсмее в лицето. А аз ще му обясня как искаш да го предадеш!
— Ти знаеш, че казвам истината – възрази Офала, въртейки очи, докато се мъчеше да се освободи.
— Не обиждай боговете, хиено смрадлива! От устата ти никога не излиза истина.
— Не си въобразявай, че ще можеш да продължиш да мамиш Всепрославения…
— Излез! – изкрещя Зиновия.
Тя отблъсна Офала с толкава силен удар в гърдите, че дебелата жена залитна и се хвана за кедровите подпори, крепящи килима на вратата.
— Излез от моята шатра, преди да съм те удушила!
Когато завесата на вратата падна, Зиновия остана премаляла, неспособна да направи крачка или да седне. Все едно, че в корема й бяха забити остриета на стрели. Въздухът едва преминаваше през устните й. Искаше й се да произнесе името на Шаваад, но не можеше да го стори.
Офала беше самото зло. Тя лъжеше.
Тя лъжеше за много неща. Но казваше и една истина.
Зиновия го знаеше. Знаеше го с всяка частичка от изтормозеното си тяло.
Сянката на смъртта на Шаваад изведнъж изникна в палатката. И навсякъде в мрака край нея. От ужасяващата картина на кладата, на поглъщаното от пламъците тяло, която изникна в ума, започна да й се гади. Клепачите й се присвиха. Отдавна не появявали се сълзи намокриха бузите й.
О, Шаваад! Шаваад, любими мой, единствен мой!
Тя го видя отново коленичил пред нея в езерото. Тя, която бе покрита с кал, и той, който я умоляваше. Той, който й разказваше как ги беше спасил от Дура Еуропос. Той, който й даваше сребърния си медальон, рибата на своя бог: „Вземи, това е най-ценното, което имам. Вземи!”
Тя не му беше отговорила. Дори не го беше погледнала, преди да се отдалечи.
Отдавна.
Толкова отдавна, сякаш беше в друг живот.
Сега Шаваад беше пепел.
Тя беше сама. Сама, както никога не е била.
Абсолютно сама сред хората и могъществото на света.
* * *
Леко докосване и нечие дишане я накараха да подскочи. Старата дойка потърси ръцете й и я притегли към широките си гърди. Накара я да седне върху постелята си. Зиновия не се противопостави. Двете се спогледаха на слабата светлина от фенера. Ашему прошепна:
— Тя казва истината, нали? Тази дяволица казва истината? Зиновия се поколеба. Дълго не отговори.
Най-после поклати глава. В очите й нямаше и следа от сълзи.
— Не. Нито една вярна дума не излезе от устата й. Тя е истинска лъжкиня. Един пропаднал човек.
Ашему понечи да каже нещо. Зиновия я хвана за брадичката и я накара да я погледне в очите.
— Една пропаднала лъжкиня, Ашему. Нищо друго.
≈ 3 ≈
НИКОПОЛИС
Клавдия одобри, без да каже дума. Беше съвършено. Просторната зала на прегориума блестеше от брони, фалери* и извезани наметала. Всички бяха там: трибуни, префекти, легати от дунавските легиони. Всички онези, които преди пет месеца бяха присъствали на победата на Аврелиан над готите. И на опита за отравяне, който без малко не го уби.
[* Медал на римски легионер. – Б.пр.]
Днес същите тези хора – верни привърженици, но и предатели, щяха да приветстват брачното щастие на своя военачалник.
Максим беше готов. Изглеждаше уверен в себе си и наистина много красив.
Клавдия издържа погледа му за кратко, за да може той да усети вълнението й и да запази в себе си необузданата страст, която вече ги свързваше. После се обърна към Улпия, която изглеждаше изгубена сред възбудените писъци на матроните, готови да поведат сватбеното шествие.
Скъпата нежната Улпия, която се изчерви, когато ръката на Клавдия се протегна към нея. Ирисите на очите й блестяха с всичките си страхове и всичките си надежди, насред чертите грим, почернили клепачите й. Златни лентички покриваха челото й с шест ритуални булчински плитки. Кожата на слепоочията и бузите й беше толкова бледа, толкова прозрачна, че омотаните около врата й перли изглеждаха жълти. Устните й – подвижни и плахи, се губеха под дебелия слой червено мазило.