Выбрать главу

— А! – възкликна Шара с юношески възторг. – Този учител Лонгин е хитър, умее да различи капана…

— Чуй продължението, ако искаш да разбереш: „Рим си въобразява, че е още могъщ, но никога не е бил толкова слаб. Варварите са навсякъде по границите му, чумата сее смърт в градовете, сенатът не постановява нищо. Този нов август е само един човек от легионите. Той знае да се бие, да, но да мислиш, е друго нещо. Той няма стратегия. Тича насам-натам. Днес, василевса Зиновия, ти си най-силната част от империята. Превземи Египет: там се намира най-голямото богатство на Рим. Тогава ще станеш първата августа на империята.”

— Виждаш, че той говори добре – изкикоти се Шара. – Ти също помниш неговите речи.

Нурбел пи дълго, за да прокара всички тези думи.

— Аз помня лесно, управителю. Задръствам паметта си дори с онова, което не харесвам.

— Обаче има истина в твърденията на учителя Лонгин. Казват, че без египетското жито Рим няма да може да се изхранва.

— Мечтите винаги са обвити с измамни истини.

— Безмилостен си, господарю Нурбел. Не вярваш ли във величието на нашата Зиновия?

— Напротив, вярвам в него колкото теб, приятелю Шара. Зиновия вече е велика. Тя е Алат. Тя е василевса, палмирска царица. Тя е всичко онова, което ние знаем и обичаме… Да я подтикнеш да стане августа на Рим, управителю, значи да не вярваш вече в нейното величие. Значи да се разболееш като римляните от славолюбие, а тази болест разлага тяхната империя.

— Хм, да… Разбира се – измърмори през зъби Шара. – Ти казваш мъдри думи. Обаче ако Всепрославения и ти самият бяхте проявили мъдрост, нямаше да подкрепите Зиновия, когато тя реши да се сражава с Шапур. Всички заявяваха на всеослушание, че това е лудост. Освен вас двамата. Вие казвахте: това е Зиновия, тя може всичко. При все това вие не знаехте нищо и рискувахте много. Учителят Лонгин просто постъпва като вас. С неговата младост и с неговото познание.

Нурбел се съгласи, въздъхна и цъкна с език.

— Не само гъркът е хитър и умее да защитава идеите си, управителю. Обаче ти имаш право. Не е достатъчно да си мъдър, за да искаш да вървиш след Зиновия.

— Тогава?

— Тогава ще вървя след нея! Обаче както някой слепец знае, че се приближава към пропастта. Когато Зиновия щеше да се сражава с Шапур, зад нея бяхме Всепрославения и аз. Ние знаехме също така какво значи война. Познавахме и своите сили, слабости и възможности. Гъркът не знае нищо. Той иска аз да подготвя кавалерия от бронирани конници под претекст, че римляните все още не притежават такава. Същата, като тази на Шапур, когато го победихме. Римляните трябвало да се страхуват от нас, както се страхуваха от персите. Чудесна идея! Гъркът е философ, не воин. Той смята, че най-тежкото е най-силно. Заблуждава се. Обаче Зиновия го слуша. Той отваря устата и на нея все едно мед й капе на сърцето.

Шара погледна Нурбел внимателно.

— Заради този спор ли те намирам тук сега? И през последните дни, когато празнувахме завръщането на Зиновия от арабската й кампания, ти не беше с нас?

С пръстите на крака Нурбел удари един дълъг и плосък кожен сандък, сложен до масата.

— Не, ходих при персите да търся подарък за нашата царица. Скоро ще станат десет години, откак ги победихме заедно за пръв път. Това заслужава съвсем специален дар.

Управителят понечи да попита какъв би могъл да бъде този подарък, но лъчезарната усмивка, която озари внезапно лицето на стария воин, накара мисълта му да се отклони.

— Може да ме сметнеш за твърде неделикатен, господарю Нурбел, но аз винаги съм смятал, че ти изпитваш към нашата царица… да кажем, привързаността на един мъж към една жена.

— Не по-малко от теб, управителю.

— О, не е така, приятелю Нурбел. На моята възраст това е невъзможно! А ти, колкото и да си остарял, твоите блянове не са като моите!

Те се засмяха едновременно.

— Спомням си първия път, когато я видях да язди кон с лък в ръката. Очите ми никога не бяха виждали нещо толкова красиво. Тя беше годеницата на Всепрославения, аз наведох очи, както бях длъжен. Обаче още усещам ударите, които красотата й нанасяше по гърдите ми.

Те спряха да говорят. Жреците от храмовете обявяваха на висок глас края на даренията.

— Тя вече не е онова младо момиче – подхвана отново рязко Нурбел. – Тя е жена, която скоро ще стане на трийсет години, и красотата й е от онези, които внушават уважение. Обаче, както ти казваш, гъркът не е на възраст, когато на женската красота се гледа само като на божие творение. Без съмнение той я вкарва в леглото си в своите сънища.