— А, ти също си мислил за това.
— Всички си го мислят. Обаче всички се лъжат. Те не я познават достатъчно. Зиновия няма да иде в неговото легло, нито в нечие друго.
Шара поклати глава, очите му се свиха.
— Ревността не е добра другарка, приятелю Нурбел.
— Не се заблуждавай. Аз не ревнувам.
— Хм…
— Не. Не ревнувах, когато василевсата беше съпруга на Всепрославения. И продължавам да не ревнувам. Аз познавам сърцето на Зиновия. Онзи, който знае какво крие то, вече не може да ревнува.
— При все това, вижда се, че учителят Лонгин й харесва. И не само заради красивите му приказки.
— Той й харесва, защото я откъсва от нейното нещастие.
— От нейното нещастие? Какво искаш да кажеш?
— Всички вие, истината ще ви избоде очите и вие не я виждате, управителю. Зиновия е нещастна. Гъркът, битките, времето, което прекарва със сина си Вабалат, промените в града, всичко това се случва само по една причина. Тя иска да се откъсне от нещастието, което я чака всяка сутрин, като се събуди.
— Но за какво нещастие говориш? И откога така…?
— След смъртта на Всепрославения.
— А…
— Не, на грешен път си.
Странна светлина помрачи очите на Нурбел.
— Зиновия много обичаше Всепрославения. По свой си начин. Но не, нейното нещастие не идва от неговата смърт. Не ме питай откъде идва тогава. Не знам повече от теб. Но то е тук. По-издръжливо от всички брони.
Управителят остана за миг вглъбен в мислите си, а лицето му внезапно стана по-сбръчкано, по-мрачно.
— Какво ще стане тогава? – прошепна той.
— Война с Рим, приятелю Шара. Това е най-голямото развлечение, което Зиновия може да си достави. Точно затова тя толкова внимателно слуша гърка. И точно затова аз не му противореча.
— Дори ако това ни води към катастрофа?
— Какво значение има това за нас, управителю? Ти си живял достатъчно, за да знаеш какво място ще заемеш при боговете, а аз, те няма да ми се сърдят, ако умра в битка срещу Рим, за да откъсна моята любима царица от нейното нещастие.
≈ 26 ≈
БОСРА
Вътре в укреплението дълбоката нощ беше надупчена от огньовете на римския лагер.
От време на време часовите се разхождаха непринудено по маршрута от обичайната си обиколка. Те ходеха без щитове и понякога – без каски. Всичко беше спокойно.
Единствените шумове идваха от каракалите и хиените, които понякога подгонваха някоя плячка. Тогава войниците напрягаха слуха си. Усмихваха се, щастливи от развлечението, което им осигуряваха, наблюдаваха надбягването и борбата в тъмното и чакаха пронизителните крясъци на агонизиращите зайци или язовци.
Понякога само шумоленето на крилете на някой сокол в нощта караше мракът да потрепва. Той отнасяше в ноктите си чучулига или гълъб.
Час преди зазоряване петдесетина легионери излязоха безшумно от палатките си. Те се промъкнаха крадешком един след друг по алеите. Всички се стараеха да не дрънкат с броните и оръжията си. Срещнаха се до складовете за зехтин и зърно, опразнени предната вечер от непрестанната върволица от кервани, заминаващи за Кесария.
Там ги чакаше мъж, облечен с дълго наметало с качулка и с покрита лампа в ръка. Тъмнината не позволяваше да се различат чертите му. Всеки от легионерите обаче знаеше името, силата и страшното му лице.
С еднакво ревностно уважение те дойдоха да коленичат пред него. Един по един, след като прошепваха кратка молитва, те целуваха ръката, която им поднасяше свещеното парче хляб – къс от тялото на Исус Христос.
После, без да каже нито дума, мъжът им посочи, сложени на скрито в складовете, торби. Те откриха в тях наметала, туники и отличителни знаци на палмирската армия. Само за миг смениха легионерските си униформи и станаха войници на василевса Зиновия.
След това, мъжът, все така мълчалив, ги поведе из лабиринта на градските улички. Те притичваха на отделни групи. По плочите и прашните улици техните сандали не предизвикваха повече шум от лекия ветрец, които беше задухал с появата на първите проблясъци на деня.
Мъжът с наметалото ги събра на квадратния площад на форума. Трябваше да даде само една мълчалива заповед. Всеки знаеше какво да прави.
Те се хвърлиха на групи в храмовете. Вратите на светилищата на Непобедимия Бог Слънце, на Юпитер, на Кибела и Юнона бяха разбити едновременно. С гняв, на който нищо не можеше да устои, фалшивите палмирски войници събориха купите за дарове, жаравите и пепелта на жертвениците. Счупиха статуите от мрамор или дърво, изскубнаха факлите, за да подпалят платнищата. Като хвърлиха мебелировката в жаравата и разрушиха фреските по стените с всичко, попаднало им под ръка, те си деряха гърлата и пееха псалми с все сила. За миг божиите палати бяха осквернени и разрушени.