Както можеш да отгатнеш от тези думи, аз съм заедно с двамата мъже, които са ти най-скъпи и на които твоето отсъствие тежи. Причината за това е проста. Луций Аврелиан най-после ще сложи лавровия венец и всички дунавски легиони ще го поздравят като новия август. Това ще стане през следващия месец в Сирмиум, вашият роден град.
Този велик миг беше отложен от твоя брат под глупавия претекст, че смъртта на стария август – Валериан, не беше доказана. Най-после обаче аз го убедих. Самият сенат го призна за август. Така че ето я целта на това писмо: ела! Ела да се присъединиш към нас, присъствай, скъпа моя Клавдия, на този велик ден. Време е твоята красота да освети пред всички могъществото на твоя брат.
Предполагам не се съмняваш, че аз настоявам за това, воден както от любов, така и поради една конкретна причина. Аврелиан не може да диша добре без теб. Задачите, които го очакват, ще изискват от него да бъде спокоен и с трезв разсъдък. И едното, и другото зависят от теб. Ти го знаеш. Откак той те принуди да стоиш далеч от очите, както и от сърцето му, той не е същият. Аврелиан Август ще трябва да стане син на боговете.
Нека моята откровеност не те скандализира. Това е откровеността на старците, които вече няма от какво да се страхуват. Аз съм се вкопчил в живота само за да видя Аврелиан в блясъка на титлата му. Това е моят дълг към Рим. Но днес ти трябва да ми помогнеш.
Ела, скъпа Клавдия. И доведи със себе си Улпия. Нейното умствено здраве вече не дава повод за никакво безпокойство. Аз можах да се уверя в това, преди да напусна Рим. Нейните чудновати луди страсти са отминали и аз отгатвам у нея силната надежда да си върне полагащото й се място до Аврелиан. Тя ще остане пред погледа на легионите и народите на империята толкова, колкото ти сметнеш, че би било полезно присъствието на една съпруга.”
О, какво щастие й достави това писмо!
Аврелиан Август!
Август Луций Аврелиан, най-сетне, най-сетне!
След толкова години, толкова битки и разочарования! Почти едновременно тя беше научила за убийството на Галиен Цезар и беше получила това писмо от първия секретар.
Тя разгадаваше в него всички хитрости, всичко, което тази лисица Пулиний премълчаваше. Това сближаване с нея заличаваше отведнъж годините на унижение и на самота, които Аврелиан я беше принудил да преживее.
Насладата, която изпитваше от предстоящото могъщество, предизвикваше леко парене в корема й.
Да, тя ще накара Улпия да я придружи. Тя изглеждаше в състояние да го направи. Сигурно няма да бъде трудно да я убеди. Това беше хубав съвет. Сладката Улпия, нежната съпруга ще накара злословниците и завистниците, които няма да липсват, да млъкнат. А това не би се случило, ако тя застанеше сама до брат си.
И под слабата сянка на скъпата Улпия щеше да дойде времето за царуване.
Пулиний беше разбрал и казал истината: Аврелиан не умееше да диша без сестра си. Без нея той не изпитваше нито възторг, нито покой. Още по-малко щеше да успее да царува без нейната ръка и нейното присъствие.
О, колко опияняващо и едновременно леко беше да се мисли за идните времена. За най-после настъпилото време на сила и могъщество. За прекрасното време на властта, която единствено боговете и императорите упражняваха в зависимост от прищевките си!
Улпия извика леко, когато я съзря на прага на банята. Тя скочи изведнъж от постелята си за отдих – както си беше съвършено гола и лъщяща от благоуханното масло.
Това развесели Клавдия. Тя протегна успокоително ръце.
— Улпия! Извини ме, че те уплаших, мила моя! Исках да те изненадам. Помолих слугините ти да не съобщават за мен.
Устата на Улпия се изкриви в гримаса на детинско смайване. Лицето й беше също толкова бледосивкаво, както й облещените й очи. Тя отстъпи към басейна, притиснала ръце и юмруци към гърдите си, прикривайки ги свенливо, оголвайки същевременно ханша и нежния си пубис. Една робиня се приближи пъргаво, за да й метне кърпа върху раменете.
— Улпия! – провикна се отново нежно Клавдия. – О, извини ме! Не смятах, че ще те изплаша толкова.
Улпия си прехапа устните, животът полека се върна в погледа й. Тя дойде на себе си, почервеня.
— Колко съм смешна! Аз трябва да ти се извиня, Клавдия!
Тя се изкикоти, надсмивайки се над себе си, дишането й се успокои, докато стискаше ръката на една слугиня.
— О, да, действително ме уплаши… Каква идиотка съм. Как се уплаших само!
Тя прихна да се смее. Беше мила, изглеждаше напълно нормална.