— Беше глупаво от моя страна – призна Клавдия. – Трябваше да предположа. Ти толкова отдавна не си ме виждала.
Улпия се съгласи, изчервявайки се, красива в невинността, която излъчваше.
— О, да, аз… Помислих, че виждам призрак.
Тя пак се засмя, този път съвършено уверена в себе си. Дяволита гримаса се очерта на устните й. Лицето и тялото й се отпуснаха, тя отблъсна робините и се хвърли в ръцете на Клавдия, без предупреждение. Прегърна я с детински порив, притисна я към голото си и благоуханно тяло, целуна очите й, притисна бузата си към нейната.
— За щастие, това не е вярно – измърка тя. – Това наистина си ти. О, Клавдия, колко съм щастлива! Какво удоволствие е да те видя най-сетне.
Те преплитаха целувките и смеха си още известно време, после Улпия заповяда да я облекат, да й дадат бижутата и да донесат плодове, напитки и възглавници в триклиниума.
Радостна, възбудена като дете, което открива отново изгубената си истинска и добра приятелка, тя повлече натам Клавдия. И Клавдия нямаше как да не се почувства малко развълнувана от това. А и малко засрамена също, заради времето, през което я беше дебнала. Тя я хвана за ръката и я притегли към себе си, както го правеше едно време. Дланта й притисна тила на Улпия, повдигна лицето й. Клавдия допря нежно устните си до тези на снаха си.
— Аз също съм щастлива да те видя отново!
Силна тръпка премина по гърдите на Улпия. Внезапно тя се облегна толкова силно на Клавдия, сякаш всеки момент щеше да се свлече на земята.
— И толкова доволна, че те намирам в такова добро здраве. Ти си права. Трябваше да дойда по-рано. И двете бяхме в Рим като две блуждаещи души… В действителност бях също толкова самотна, колкото и ти вероятно си била. И повече може би. И после, вярно е. Страхувах се, че ще те заваря още… сърдита.
Тя едва не каза думата луда, но успя да се поправи в последния момент. Погледът на Улпия проблесна. Тя се отдръпна, изчервявайки се, станала отново сериозна, сякаш вълната от чувства беше отминала.
— Да – съгласи се тя малко притеснена. – Аз невинаги бях мила с теб… Невинаги бях „нежната Улпия”!
Клавдия я последва в триклиниума – малко помещение, където доближените легла за почивка очертаваха буквата V, свлече се засмяна върху най-близките възглавници и си взе слива от купата на масата.
— Ако си мислиш за онези ужасни плочки за правене на магия, които ти беше написала – каза тя непринудено, – оловото им се е разтопило отдавна! И моят гняв заедно с него.
— О, Клавдия… Каква глупачка бях!
— Голяма глупачка. Как се беше настървила срещу мен! Но ти си извинена, кълна ти се. Забравено е.
Улпия й се усмихна благодарно. Но лицето й изведнъж се превърна в уплашена маска. Тя отвори широко очи, скривайки бузите си с пръсти, отрупани с пръстени.
— Клавдия… Нали не си дошла да ме видиш, защото… се е случило нещо ужасно с Аврелиан? О, не! Нека боговете ми помогнат!
Клавдия се засмя нежно.
— Не, не! Не, точно обратното! Твоят съпруг ще бъде избран от легионите в средата на ноември. След месец, красавице моя, ти ще бъдеш Августа! Тази новина ти нося.
* * *
Тези думи накараха Улпия да замълчи. Изглеждаше объркана. Не се реши да седне до Клавдия, обърна се. Подчертаните й с чернило за мигли очи светнаха. Насълзиха се. Тя се усмихна престорено.
— Толкова съм щастлива за теб и Аврелиан. Сигурно сте много доволни…
— Но това щастие засяга и теб също! – възрази Клавдия.
— Да! О, да, разбира се!
— Безразлично ли ти е, че ще станеш императорска съпруга?
— Напротив… Само че това е толкова неочаквано. Ти пристигаш и ми съобщаваш…
Клавдия хвана ръцете й, накара я да седне до нея. Улпия се подчини отново развеселена.
— Искам да ми разкажеш! – запревзема се тя. – Искам да знам всичко.
И в момента, в който Клавдия щеше да отговори, Улпия се изправи рязко и извика:
— Чакай, чакай! Не още. Жадна съм! Това трябва да се отпразнува с вино.
Клавдия се засмя и даде съгласието си, както се отстъпва на детски каприз.
Докато Улпия викаше робините, ругаеше ги, за да получи голяма гарафа, пъдеше ги, защото те не се справяха добре с наливането на чашите, Клавдия си помисли, вече без каквото и да било съмнение, че тя отново беше станала, каквато си беше. Нежната, невинната Улпия вече беше много далече от своето безумие.
Те се чукнаха по мъжки. Извикаха заедно: „Да живее Август Луций Аврелиан!”, преди да пият на екс. Пърхайки с ръце като пеперуда, Улпия напълни отново чашите и поиска този път нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай!
Клавдия разказа онова, което знаеше за края на Галиен Цезар, за желанието на легионите да провъзгласят Аврелиан за Август. За това, че брат й не се съгласявал, заради стария Валериан, забравен сега от всички. Тя се подигра, довършвайки виното си на малки глътки.