— Само Аврелиан си спомня за този злочест стар август. Дори боговете го забравиха. Цялата империя пет пари не дава дали е жив, или мъртъв. Обаче твоят съпруг не го забравя. Казвам ти, с тези старци той понякога се държи като някоя изоставена любовница.
Улпия й намигна съзаклятнически, взе си чашата и я напълни пак, докато Клавдия уверяваше с леко пиян глас:
— Да, да, казвам ти. Питам се, дали той не е предпочитал винаги тези старци, пред нашите прелести.
Тя разказа няколко анекдота за умрелия отдавна Деций Август, когото Аврелиан толкова обичал, преди да се поддаде на старческия чар на Валериан, после на секретаря Пулиний.
— Най-после край с всички тези дъртаци – завърши тя малко театрално. – Негов ред е да бъде август. Ще идем заедно при него в Сирмиум. Той ни чака там, иска да си до него… И ти искаш същото, нали?
— О, разбира се. Колко щастлива ще бъда – каза Улпия развълнувано. – Вие не можете да си представите колко ми липсвахте – и ти, и той!
Клавдия понечи да кимне в знак на съгласие. Странна остра болка вдърви тила й. Тя понечи да каже още нещо, но челюстта й сякаш изведнъж стана от олово.
— Знаеш ли – каза Улпия с кротка нежност, – че често ходих да нося дарове на майка ви в красивата й гробница?
Неизразим ужас се стовари върху Клавдия. Тя виждаше усмивката на Улпия, лицето й, но гласът й я блъскаше и сякаш разпръскваше хиляди метални предмети в тялото й.
Тя понечи да напрегне всичките си мускули, за да протестира. Но нито една част от тялото й вече не й се подчиняваше.
— Знаеш ли – казваше още Улпия, – че сънувах странен сън преди няколко дни? Аврелиан беше август, а ти негова съпруга. Вашите деца имаха две глави: едната приличаше на мен, а другата беше твоята. Колко е смешен този сън сега, когато ми съобщи добрата новина. Обаче истината е, че вие толкова си приличате, Аврелиан и ти. Гледам твоите очи и мисля, че виждам неговите. Те са толкова красиви, синьото им е толкова съвършено, толкова дълбоко.
Горенето в дробовете й се превръщаше в пожар. Думите на Улпия проникваха в нея, гъвкави като светли на цвят мехури. Мехури, които избухваха навсякъде във вътрешностите й, нароявайки нови болки.
— Какво има? – учуди се Улпия, без да спре да се усмихва. – Ти трепериш. Защо трепериш така, скъпа Клавдия?
Този път, щом стигнаха до ушите й, думите на Улпия веднага се превърнаха в остри кристали.
О, тая луда! Тая луда, която ме отрови!
Улпия!
Да нададеш вой, без да можеш да отрониш звук.
Болката! Болката е навсякъде! Смъртта! Смъртта беше там, вече, светлината й танцуваше, докато кост по кост, зрънце по зрънце, тялото и плътта й се пречупваха и се разкъсваха!
— Ти много ме лъга със своите прекрасни очи и своята красива уста, Клавдия – шепнеше Улпия. – Но аз не съм луда. О, не. Умея да чувам онова, което думите не казват. Умея да виждам лъжите в погледите. Нежната Улпия не е луда. Не е и глупава. О, Клавдия, ти искаше да бъдеш съпругата на Аврелиан. Да му народиш деца с твоето тяло, което цялото вони на ласки, ето какво искаше ти! Виждаш ли как се присвиваш? Край с децата. Ти няма да родиш никога. Улпия изпълнява божията воля, а боговете не желаят сестрата и братът да се обичат като съпруга и съпруг.
О, какъв ужас!
Кой ще я накаже? Кой ще узнае?
Аврелиан! Аврелиан, братко мой, любов моя! Не ме изоставяй! Помогни ми! Не искам да умирам! Не още…
О, не още, сега, когато всичко вече е възможно!
О, мъката, мъката по теб, Аврелиан! Аврелиан, любов моя…
Тялото й се беше прекатурило на земята, събаряйки масата, треперейки като тетивата на лък, с разчекната от болката и кървавите храчки уста.
Преди да потъне в мрака, уплашена, измъчвана от неразбирането, Клавдия долови последния отглас от воплите на Улпия, която викаше слугите си на помощ. Нейната приятелка, нейната сестра беше много болна.
≈ 28 ≈
ПАЛМИРА
Детето прихна от сърце. Смехът му струеше срещу сводовете и стените на залата като искри от радост. На моменти този на Зиновия се смесваше с неговия.
Настанен в кошница от ракита, закачена на таванските греди, облечен в истинска малка броня, Вабалат размахваше сабя с острие от слонова кост. Той се люлееше с всичките си сили, със зачервено от възбуда лице, спускайки се върху Зиновия. При всяко прелитане на люлката, отправяше мълниеносни и ловки удари, които майка му отбиваше много трудно. Преструвайки се, че е ранена хиляда пъти, тя се отбраняваше смешно непохватно, размахвайки тренировъчен ятаган. От време на време обаче нейните удари бяха ловки и точни. Те улучваха леко детето, предизвиквайки смеха му.