Нурбел се въздържа да прескочи прага на залата. Удоволствието да присъстваш на щастливите мигове между детето и майката беше твърде рядко. Зиновия отгатна, че е там. Тя го погледна през рамо и нададе вик на престорена слабост.
— Нурбел! Нурбел, бързо, ела да ми помогнеш да се преборя с този демон. Никога няма да успея сама, той ще ме заколи!
Нурбел се включи в играта. Ръмжейки глухо, той се подложи на ударите, които Вабалат раздаваше с удвоена енергия. И така, докато ги заляха крясъци, по-силни от техните смехове.
— Престанете, ама престанете де!
Изникнала иззад преграда, скриваща един коридор, Ашему премина през залата толкова бързо, колкото дебелите й крака позволяваха.
— Да не сте полудели?
Тя хвана коша, отпусна се на него с цялата си тежест, за да спре люлеенето. Ядосан, Вабалат се развилия, нанасяйки удари с изкуствената си сабя по раменете на старата дойка. Ашему улови за миг острието от слонова кост и му измъкна играчката.
— Не виждате ли, че целият е в пот под тази смешна броня? – изкрещя тя по адрес на Зиновия и Нурбел. – При тази жега днес? Той, който имаше треска вчера? И двамата нямате акъл.
Наистина туниката на детето беше подгизнала от пот. Бузите и челото му бяха червени, устните сухи и бледи, докато ръцете му още трепереха от възбуда.
Готов да се разплаче, Вабалат се разбунтува, възрази, че се чувства много добре и че иска да играе още. Зиновия го притисна в ръцете си.
— Ашему има право да ни се кара. Не трябваше да играем толкова. Сега трябва да се успокоиш, за да можем да се бием пак утре. Обещавам ти го.
— Никак не съм уморен… Ашему е твърде стара, за да знае…
— Ш-ш-ш-т! Тя ще те заведе в банята, ти ще си починеш малко и скоро ще дойда да те видя.
— Ашему никога няма право! – възрази Вабалат. – Тя знае само да пречи на игрите ми! Защо не я изгониш? Ти си царицата, а аз съм принцът! Няма защо да я слушаме!
Нурбел избухна в смях. Но преди Зиновия да успее да отговори на детето, Ашему го изтръгна от ръцете й, мърморейки:
— Това ли е всичко, което ти преподава учителят Лонгин, за да станеш цар, детенце!
Тя го повлече навън от стаята, стрелвайки Нурбел с мрачен поглед, защото той се смееше силно.
— Ти, господарю Нурбел, не се прави на хитрец. И ти не си нещо повече от гърка или василевсата. Такива, каквито сте, щом се касае за битка, всичко става. Дори едно дете!…
В упрека имаше повече от гняв, ставаше въпрос за здравето на детето. Нурбел схвана това.
— Какъв характер! – измърмори той, когато египтянката излезе. – Вабалат не греши. Тя не разбира нищо от момчета! Винаги е била само твоя дойка. Дойка на момиче.
Шегата едва изтръгна от Зиновия една усмивка. Сърцето му се сви, като видя, че печалната светлина на нещастието, която беше завладяла палмирската царица от много месеци, не беше изгаснала. И игрите и смеховете с Вабалат не помагаха.
— Хайде сега – подигра се пак Нурбел. – Вабалат е як като баща си и има само едно желание: да бъде също толкова добър воин като майка си. Ашему ревнува, като всички дойки. Тя иска да го изнежи, за да го превърне в красив принц за показ.
Този път Зиновия му се усмихна.
— Има много малък шанс да успее. Не повече, отколкото успя с мен.
— По този повод…
Нурбел отиде да вземе кожената кутия, която беше оставил, за да играе с Вабалат.
— Това е дар за теб.
— Подарък? И защо?
— О! Може да се намерят много причини, за да ти се правят подаръци, василевса – измърмори през зъби Нурбел смутено. – Дадох си сметка, че следващата луна ще станат десет години, откак ти ми подари двойното удоволствие да победя кавалерията на Шапур с женските камили и да присъствам на раждането на Алат. Исках да отпразнувам този спомен.
Той погали плешивия си череп, както правеше винаги, когато искаше да прикрие притеснението си.
— Не се бой – добави той с порозовели скули, – не е нито рокля, нито бижу. Просто… дар, който би могъл да те развлече.
— О, Нурбел!
— Не ми благодари, преди да си отворила това сандъче.
Зиновия развърза каишките му. Когато махна капака, тя извика от изненада.
— Какво е…?
Онова, което тя виждаше на дъното на кутията, нямаше нито форма, нито име. Това беше кафява ципа, полупрозрачна на места, чуплива и съсухрена на вид.
Нурбел не продума, нито пък помръдна.
С известно колебание тя хвана с пръсти фината материя, която се оказа по-гъвкава, отколкото си представяше. Странно мека и приятна за пипане. Докато я изваждаше от сандъчето, материята придоби форма. Толкова стъписваща форма, че като я разгъна изцяло, Зиновия се развълнува невероятно. Пусна я обратно в сандъчето. Това беше човешка кожа – празна и прозрачна като мехур.