— Кожата на Валериан Август – обяви Нурбел, смеейки се тихо.
Той хвана на свой ред странната реликва и я вдигна пред лицето си, размахвайки я пред себе си подигравателно.
— Това е всичко, което остава от един велик римски император, василевса.
— Нека боговете го закрилят – прошепна тя.
— Шапур накарал да одерат императора, когато умрял. Искал да го гледа как виси във военната си шатра. Обаче после сметнал, че тази кожа му носи нещастие, защото ние го побеждавахме всеки път. Подарил я на един от своите пълководци, за да се отърве от нея. А аз позлатих този човек, когато я купих.
— Ето един странен дар, Нурбел! Не ти обещавам, че ще украся с него новия си дворец.
— Не ти го подарявам с тази цел, василевса. Наистина, моят подарък не са тленните останки, а онова, което можеш да направиш с тях.
— И какво трябва да направя с тях?
— Да ги подариш на новия август.
Зиновия огледа подигравателно Нурбел.
— Какво искаш ти в края на краищата, господарю Нурбел?
— В Рим, както и у нас, мъртвец, чиито тленни останки не бъдат намерени, все едно не е умрял. Още повече един август. Носилият тази кожа, до днес не е преминал през реката на сенките, нито е стигнал там, където живеят боговете. Той ще блуждае, докато свят светува. Ако ти подариш тази реликва на новия август, този Луций Аврелиан, той ще ти бъде признателен. Ти ще му подариш възможност да бъде в мир със спомена за своя стар император, той, който уби неговия син. И в мир с нас, по същата причина.
Зиновия смръщи вежди и стана сериозна.
— О, ето. Мир с Рим. Ти това ли искаш?
Лицето на Нурбел светна хитро.
— Това е хубав подарък за Рим. Подарък, който би могъл да успокои тревогата на Аврелиан Август по отношение на нас. Да го накара да забрави за известно време, че василевса Зиновия, която царува от Кападокия до Арабия, е станала по-могъща от самите перси…
— Добър замисъл, господарю Нурбел. Съгласен съм. Но се боя, че е твърде късно. И безполезно…
Студеният глас на Лонгин ги накара да се обърнат.
Той беше там, на разстояние колкото една преграда, със свитък папирус в ръка. Несъмнено беше чул част от разговора им. Поклони се почтително към Зиновия. А после и към Нурбел, но не толкова раболепно.
— Извинете, че ви изненадах така – каза той любезно. – Имам важна новина за теб, царице моя.
С крайчеца на окото Нурбел прецени какво е настроението на Зиновия. Щеше му се тя да отговори на вмешателството на гърка по-рязко. Уви, както би казал управителят Шара, тя проявяваше, трябваше да се признае това, непривична нежност.
— Ти не ни безпокоиш, Лонгин. Виж това необикновено нещо, което Нурбел ми донесе току-що.
Гъркът хвърли бегъл поглед към кутията.
— Извини ме, царице моя, ако изобщо не изпитвам удоволствие да гледам изпразнената кожа на някой човек. Дори да е бил Август, който презря моя народ и моя красив град Атина.
— Какво искаш да кажеш, учителю Лонгин – попита сухо Нурбел, – с това, че е твърде късно да бъде изпратена на римляните?
Лонгин вдигна папируса, който държеше в ръка.
— Че е твърде късно да се накарат римляните да повярват, че палмирската василевса е могъща, но безобидна царица. Християни, дегизирани като палмирски войници, са разрушили и подпалили храмовете в Босра. Те избили там жреците и жриците. Пожарите от светилищата се разпространили в голяма част от града и лагерът на легиона дори бил разрушен…
— Християни? – учуди се Зиновия мъртвешки бледа.
— Намерили християнската риба върху трупа на един от тези фалшиви войници – обясни Лонгин. – Освен това хората от Босра твърдят, че са чули молитвите, които пеели тези мъже, разрушавайки всичко. Християнски молитви. Казват също, че онзи, който ги водел, не бил командир, а главатар от църквата на техния бог.
— Видели ли са лицето му?
— Изглежда, че не. Той много се стараел да го прикрива. Обаче керванджии си спомнят, че един християнин от Емеса е пътувал с тях няколко дни преди това поругаване. Мъж, чието лице не се забравя: наполовина изядено от огъня.
Нурбел се взря смаяно в Зиновия. Никога преди не я беше виждал толкова разстроена. Лонгин също си даде сметка за това. На изисканото му лице се изписа изненада. Той се поколеба дали да продължи.
— Какво има? – попита разтревожено Нурбел.
— Нищо – излъга Зиновия. – Може би играх твърде много с Вабалат и имам нужда да пийна нещо. Ашему има право, лятната жега започва да се усеща.
Лонгин се задоволи с лъжата, усмихвайки се съучастнически. Тя се извърна, поиска от робите нещо за пиене, повлече Нурбел и Лонгин към терасата и чистия въздух, където тя можеше по-лесно да си поеме дъх.