— Веднъж и ти да си прав, Лонгин – подигра се Нурбел. – Сражавайки се с нас, Аврелиан воюва с някой, който му е равен по сила. Той воюва с василевсата, която иска да завладее империята! Защото ти искаш точно това, Лонгин: Зиновия да завземе Рим и лавровия венец. Все пак помислете за следното и двамата: когато се реши да воюва с нас, Аврелиан няма да има какво да губи. Ако Зиновия го победи, той ще изгуби всичко. А аз, старият ловец ви го казвам: поставените на тясно лъвове носят в себе си силата на душите на всички, умрели преди тях.
Този път думите на Нурбел бяха последвани от мълчание.
И Лонгин, и Нурбел, като двама борци, които са се сблъскали в схватка, без никой да победи, погледнаха Зиновия, в очакване на думите й.
Тя се обърна с лице към тях. Сянката в очите й беше по-голяма от когато и да било. Ръката й потърси коша на люлката, където си играеше Вабалат преди малко, за да се подпре. Тя сякаш беше готова да се строполи на земята. Нурбел направи голямо усилие, за да не се впусне към нея и да я прегърне. Обаче враждебното присъствие на Лонгин го възпря.
— Ти имаш право за много неща, Нурбел – каза тя накрая с лека усмивка. – Ти винаги имаш право, когато става дума за война. Но вече не става дума за война. Става дума за величието на Зиновия и за обещанията, които е дала на съпруга и сина си. За това съм на мнението на учителя Лонгин. Време е Рим да узнае, че волята на палмирската василевса е да управлява империята.
≈ 29 ≈
СИРМИУМ
Робите поставиха внимателно преносимото кресло на Пулиний в стаичката на храма. Съвсем наблизо беше жертвеникът, над който се издигаше златният диск на Непобедимия Бог Слънце. Пушекът от тамяна намаляваше и без друго оскъдната светлина, идваща от свода.
Свито между възглавниците, хилавото тяло на първия секретар се губеше под една меча кожа. А навън бяха августовски жеги. Главата му клюмна с отпуснати устни, а кожата му, цялата на петна, беше опъната до скъсване по слепоочията и скулите. После клепачите му се вдигнаха, откривайки избледнелите зеници. Той измърмори едва чуто няколко думи. Не получи никакъв отговор и измъкна ръка изпод кожата. Опипа слепешката въздуха.
— Тук ли си, префект? Не те виждам!
В гласа му все още се долавяха остатъци от нетърпение и авторитет. Максим се приближи, докосна пръстите на Пулиний, преди да се промъкне зад креслото.
— Тук съм, секретар. Както ти пожела.
— А!
Дишането на Пулиний се учести. От гърлото му излизаха нечленоразделни звуци. Очите му се завъртяха в орбитите, търсейки светлина, форми, цветове, които повече никога нямаше да открият.
— С всеки изминат час става все по-зле – изпъшка той. – Можеш ли да повярваш, че виждам по-малко, отколкото тази сутрин?
— Тук е много тъмно. Пушекът закрива светлината…
— Глупости, префект Максим! – прекъсна го нервно Пулиний. – Очите ми вече не виждат, това е всичко. Това е краят. Обаче аз искам да знам всичко до последно…
Наложи му се да спре, за да си поеме дъх. Юмруците му се свиха върху гърдите.
— Какво прави той?
Жестът и въпросът му се отнасяха за Аврелиан. Те бяха в храма в Сирмиум точно където Юлия Корделия толкова дълго беше служила и правила предсказания. Днес Аврелиан беше пожелал да се отблагодари за благодатта на майка си и за милосърдието на своя бог с разкошни дарове. Пулиний беше поискал да присъства на церемонията, като беше настоял Максим да бъде с него като болногледач, въпреки че последният определено избягваше да влиза в храмове.
Сухите пръсти на Пулиний плеснаха раздразнено китката на Максим, изтръгвайки го от мълчанието му.
— Разказвай, префект! Ти си дошъл за това. Какво прави той?
— Август току-що застана пред златния диск – съобщи сдържано Максим. – Жриците поставят даровете му под жертвеника. Той е взел със себе си само един щит.
— Големият ли? Онзи от съкровищницата си в Никополис ли?
— Да. Онзи на Книва, който е покрит със злато и с глава на северен дракон. Онзи, който Деций Август видя, преди да умре в тресавищата на Абритус.
— Добре, добре! Хубав дар.
Прекрасен дар, разбира се. Който припомняше на Максим за онази ужасна нощ преди двайсет години, в която заедно с Аврелиан беше прехвърлял стотици тела, подути от тресавищния газ, без да открият онова на императора. Тогава Аврелиан се беше заклел да убие Книва и потомството му. И го направи. Победи варварина и изкла синовете му, върна на Рим приказното съкровище, което готите бяха плячкосали в градовете на империята. Но все пак запази за себе си златния готски щит. Не толкова заради високата му стойност, колкото от някакво суеверие. Сякаш би могъл да открие в него отражението на великия Август, който пръв го дари с обич й доверие.