— Разказвай, префект. Не мечтай, разказвай!
— Няма кой знае какво за разказване, секретарю. Жриците застават около Аврелиан за…
— Те млади ли са?
— Много млади.
— Слънцето върху диска ли е?
— Не още. Няма да се забави.
— Не чувам жриците да пеят.
— Те шепнат, секретарю. Чакат слънцето, предполагам.
— Предполагаш?
— Не знам много за церемониите на Непобедимия Бог Слънце, секретарю.
Пулиний леко проскърца със зъби, което учести дрезгавото му дишане.
— Нито за Непобедимия Бог Слънце, нито за другите богове – засмя се той.
Гърдите му се развълнуваха, сухите бузи затрепериха. Той се смееше. Попита още:
— Аврелиан пурпурната тога ли носи?
— Официалната тога с листа на страшник и лавровия венец, както се полага.
— Ти изобщо не изглеждаш развълнуван, префект.
Максим само поклати глава. Пулиний имаше право. Той не беше във възторг.
Наистина, за пръв път в живота си, той беше обезсърчен. Лепкава тъга тегнеше както по кожата, така и в ума му. Нищо, дори новите му пълномощия на пръв офицер при Аврелиан Август не можеше да го накара да я забрави. Напротив, всекидневната близост с Аврелиан засилваше тази остра горчивина.
Той знаеше причината за нея: смъртта на Клавдия.
Тя го беше поразила внезапно и той не успяваше да се съвземе от удара.
Изненадата беше тотална и ужасна. Новината за убийството беше стигнала до тях в навечерието на провъзгласяването на Аврелиан от легионите на Дунав, Панония и Далмация. И беше толкова невероятна, че Максим беше отказал да я приеме. И когато накрая беше осъзнал случилото се, когато горчивата жлъч се беше разпространила по вените му, той беше останал потресен от равнодушието на Аврелиан.
Той, когото Клавдия беше обичала до полуда, не проявяваше никакъв признак на болка. Нито за миг очите му не заблестяха, нито пък устните му потрепериха. Юмруците му не се затвориха в празното, вратът му не се прекърши. Той нямаше желание да крещи, да хвърля. Не. Той беше тих. Повече от тих: ведър. Успокоен, може би. И когато Максим в негово присъствие беше изпуснал своята болезнена ярост, удряйки се по гърдите, за да потисне риданията си, Аврелиан студено го беше посъветвал да отиде да си почине.
— Утре денят ще бъде дълъг и ти ще трябва да забравиш моята сестра, префект Максим.
Той, Август Луций Аврелиан, без съмнение я беше забравил. В този шумен и изтощителен ден никой не би могъл да се досети, че той току-що беше изгубил онази, която тихомълком беше работила открай време, за да получи брат й лавровия венец, който най-после опасваше челото му.
И оттогава всеки ден беше така. Нито веднъж Аврелиан не беше произнесъл името на Клавдия.
Максим реши да го принуди да направи това, като го напие. Но отново се беше сблъскал с леден поглед, мълчаливи заповеди, които не признаваха никакво приятелство.
Тогава го беше връхлетяла горчивината на самотата. Смразяваща и ядна самота. Макар че нощите бяха най-топлите от годината, той ги прекарваше на крак. Треперещ, без да може да заспи. Нощ след нощ се изправяше срещу истината. Той беше обичал Клавдия. Беше изпитвал към нея толкова дълбоко загнездена в невзрачното му съществуване любов, че дори сега, след нейната смърт, не успяваше да се освободи от нея.
О, той си спомняше как беше твърдял неведнъж пред нея, че е безразличен към любовта. Лъжи! Искаше само да не изглежда слаб.
Не му беше много трудно да понесе раздялата им, когато тя беше отказала да го последва, след караницата си с Аврелиан в Рим. Тя предъвкваше до натрапчивост унижението, че е била изгонена от своя брат. Без да го казва, може би дори без да си го признава, той не се съмняваше, че някой ден тя щеше да се върне при него. Тази раздяла беше само още една игра в техния съюз, изтъкан от сенки и хитрости.
Той знаеше, че е там – в Сирмиум или в Рим. Знаеше, че е жива и не му липсваше. Още се надяваше, че ще дойде ден, когато ще успее да отгатне по лицето й или в някой жест, може би дори в някой вик на удоволствие, отгласа от любовта, която го изпепеляваше.
О! Клавдия! Клавдия!
И сега всичко нейно му липсваше. Всичко. Нейните лъжи, хитруването й, студената й жестокост. Нейната уста, която можеше да бъде толкова червена и толкова ненаситна. Изгарянето от кожата й, силата на бедрата й, докато се любеха, тръпката на желанието й, твърдите връхчета на гърдите й, които той толкова често беше захапвал с устни. Всичко му липсваше.
Отсъствието й издълбаваше ледена празнота около него. Би могъл да протегне ръка и да види как въздухът се вкаменява от студа на тази празнота.