Нощите бяха мъчение. Тъмнината се изпълваше с образи на Клавдия, събрани от измъченото му съзнание. Виждаше я колкото красива, толкова и грозна. Хапеше нощния въздух, сякаш все още можеше да докосне с устни грапавините по кожата й.
Той, големият воин, свиваше юмруци върху клепачите си като дете, за да прогони илюзиите, измислени от болката му, и за да прогони тишината на самотата през нощта.
Това страдание обаче не докосваше Аврелиан Август. На него смъртта на Клавдия не му се беше отразила.
Дрезгаво врещене извади Максим от мислите му.
— Сега какво, префект?! Да не си глътна езика? Слънцето все още ли не е достигнало до диска?
— Напротив, секретарю. Достига го.
Да, то преминаваше през процепа в свода на храма. Захващаше малко от златото на диска и полека се сливаше с него. Жриците се люлееха премерено бавно. Те ритмично повдигаха воалите си, размахваха ги, сякаш бяха подхванати от полъха на вятър. Гласовете им се извисяваха, тяхната песен отекваше от метала и камъка:
— Еееооо! Ееееейооо!
Скършили кръст, с разтърсвани от леки спазми рамене и гърди, те обкръжиха Аврелиан. Дискът сега блестеше доста силно и светлината му успяваше да пробие прозрачните тъкани, очертавайки младите им тела.
— Виждам го! – възкликна Пулиний. – Виждам слънцето! Съвършено бяла светлина. То идва в моите слаби очи!
Той алчно протегна напред глава. Златистата светлина разкриваше постепенно сбръчканото му и грохнало лице. Топлината от отражението ставаше тежка, непоносима. На Максим му се наложи да си закрие очите с ръка.
— Какво прави Аврелиан, префект?
Аврелиан размахваше щита над главата си, отразявайки златния блясък от диска на Непобедимия Бог Слънце в друг златен блясък. Тогата му се беше свлякла, мускулите на ръцете му блестяха също като бронза на някоя статуя. Жриците танцуваха около него по-буйно, а трансът, в който бяха изпаднали, понякога ги караше да викат още по-силно.
— Слънцето ме превзема – изврещя отново Пулиний, треперейки с цялото си тяло. – То топли, топли…
Той вдигна към диска изкривените си пръсти, увехналите си длани. Със смешно раздвижване направи едва доловимо подобие на танц, сякаш съпровождаше виковете и пеенето, които вече изпълваха храма също както пушеците и топлината. Максим едва сдържа една гримаса на отвращение. Грозотата на стария мъж, която той излагаше на показ, цялата му немощ само на няколко крачки от недвусмислената пищност на младите жрици, беше колкото смешна, толкова и потискаща.
Обаче умът на стария секретар беше все така съвършено бистър.
— Чувам жриците и гласа на Аврелиан, префект, но твоя не.
Максим се наведе до ухото на Пулиний.
— Извини ме, секретарю, но никога не съм бил голям почитател на боговете. Нито на Непобедимия Бог Слънце, нито на останалите.
Пулиний потръпна малко по-силно. Брадичката му се раздвижи за миг, докато клепачите му мигаха.
— И аз също – изхили се той с дрезгав глас. – И аз също, префект. Дори днес, на две крачки от смъртта.
Наложи му се да си поеме дъх, преди да се засмее отново. Сега дискът обагряше в червено храма и нагряваше лицата и камъните до нажежено.
— Непобедимият Бог Слънце поне проявява добрина към мен. Той топли! Той топли! Ах, префект, от месеци не ми е било така топло!
Пулиний се поклати, крещейки от удоволствие.
Внезапно ръката му сграбчи тази на Максим и вдигна към него угасналите си очи.
— Нито дума! Нито дума, префект! Прави като мен. Не показвай онова, което мислиш за боговете. Особено на Аврелиан. Той вярва много. Един август трябва да вярва в боговете.
Церемонията продължи доста дълго, Пулиний се умори и дори задряма в креслото си. Максим, отегчен, се възползва от това, за да напусне стаята, да отиде в покритата галерия на храма, за да даде някои заповеди на императорската охрана, която задържаше там зяпачите.
Когато се върна до жертвеника, златният диск вече беше само неясна и пареща светлина. Песнопенията бяха спрели. Аврелиан и жриците заобикаляха толкова плътно креслото на Пулиний, че Максим не видя веднага отпуснатото под кожата тяло.
— Какво става?
С влажни слепоочия и още невиждащи очи Аврелиан вдигна лице.
— Пулиний е мъртъв. Непобедимият Бог Слънце го прие при себе си.
Странно, на Максим му се стори, че Аврелиан се усмихваше.
Може би точно въображаемата сянка на тази усмивка възпламени омразата в него.
— Ето че най-после си удовлетворен, Аврелиан Август! Не е нужно да проявяваш мъка. Никакво състрадание. Остани си непреклонен и съвършено студен. Всичко умира, всичко се разпада около теб. Но ти не мигвай! Боговете са толкова милосърдни към теб! Те ти отнемат онези, които искаха да станеш силен и прочут, а ти се държиш, сякаш нищо не е станало.