Топузът почнал да бие канарите с такава сила, че никой не можал през нощта да мигне в града и в двореца. Едва на разсъмване царят заспал и като се събудил, видял, че в чертога му грее слънце.
„Колко късно съм станал тая заран! — казал си той. — Сега вече трябва да е пладне, защото чак на пладне слънцето огрява тази стая.“
Но като излязъл навън, видял, че срещу двореца няма никаква планина, а слънцето току-що се подава зад равнината. Той се много почудил как може цяла планина да се срине за една нощ, но се и много ядосал, че ще трябва да даде дъщеря си на шивача. А момъкът дошъл при него и засмяно му казал:
— Добро утро, царю честити! Хайде да стягаме за сватба: сринах планината.
Царят се престорил на много доволен и за да се отърве от сватовника, рекъл му:
— Това хубаво, момко. Бива те и на бързина, и на сила. Но туй не стига, за да станеш царски зет. Утре, аз като умра и ти ми вземеш престола, ще трябва сума войска да храниш, обличаш и поддържаш. Да видим бива ли те и за това! Опитай се три месеца да храниш войската, да я обличаш, да купуваш за конете зоб, а на войници и стражари оръжие, да им плащаш и даваш всичко, каквото потрябва: ако можеш да вършиш всичко това, ще ти дам момата.
— Добре — казал шивачът. — Не три месеца, а три години ще ти храня войската. Ти бъди спокоен: моя ще е грижата. Само ми дай една стая в двореца, па макар при слугите някъде — там да живея.
Царят му определил една проста стая, дето нямало дори одър, та момъкът трябвало да спи на дъските, но той не рекъл нищо. Влязъл вътре, заключил се и взел таса. Казал му: „Хайде, пълни се!“ И тасът почнал да се пълни с жълтици: те извирали отневиделица из него, сякаш блика буйна вода от извор. Напълнила се стаята догоре. Тогава шивачът казал: „Стига!“ — и скрил таса. Сетне момъкът почнал да изнася жълтици с торби и да купува всичко, що е потребно за войската: дрехи, храна, оръжие, зоб за конете. На войската давали най-отбрани ястия, най-хубава премяна, оръжие, украсено със злато и сребро, а конете зобили с едра леблебия и поили с вино. Колкото пък за възнаграждението, момъкът им плащал десеторно повече от царя. Всички се чудели отде се взема това злато. Изтекли трите уречени месеца, а храна, дрехи и оръжие останало още за цяла година в складовете.
И сега царят се престорил на доволен, ала пак рекъл на момчето:
— И това много добре, синко. Но за царски зет е потребно богатство да имаш, а не само войска да храниш. Аз съм цар, голяма сватба ще дигам, та ми трябват пари. Я натовари девет мулета с жълтици, па ще ти дам дъщеря си!
— Добре — казал шивачът. — Прати утре девет мулета и двама души с торби — да ти натоваря!
На другия ден хората с мулетата дошли. Момъкът напълнил с таса стаята, отключил на слугите и рекъл:
— Хайде сега, товарете и карайте към царската хазна.
Те товарили, товарили, додето могли да носят мулетата. И пак останала половината стая с жълтици.
— Вземете си сега и вие — кой колкото може да понесе — рекъл шивачът на слугите. — Вземете си, па споменавайте царския зет.
Царят нямало какво да прави: ще не ще, оженил момъка за дъщеря си. И заживели много добре, в охолност, честито и весело. Но ето че наскоро умрял бащата на оня царски син, при когото отивала по-напред княгинята. Тя получила един ден известие по пратеник, че князът иска да се ожени за нея. Той не знаел, че тя е вече женена, защото мъж й я не пускал да излиза нощем. Като се научила, че царският син е решил да се жени, не я сдържало вече в двореца. Но много й се искало пък да узнае как мъж й печели толкова пари. Питала го, разпитвала го, докато най-сетне разбрала за вълшебния тас, който се пълнел, стига човек да му рече: „Хайде, пълни се!“ Щом научила това, тя издебнала миг, когато мъж й бил по лов, откраднала таса и избягала при царския син.
Като узнал царят за бягството на дъщеря си, почнал да напада и кори зет си:
— Какъв мъж си ти — заругал го той, — да не можеш една жена да опазиш? Искам дъщеря си от тебе: скоро да ми я доведеш, че инак ще ти взема главата.
Момъкът не знаел какво да прави и къде да търси жена си. Тогава царят заповядал да го хвърлят в тъмницата и пратил хора по цялото царство да намерят дъщеря му. Четиридесет дена лежал зет му в тъмницата. През това време никой не можал да намери следите на избягалата. Цялото царство пребродили, никъде не я намерили. Царят решил да погуби зетя си, защото мислел, че тя е избягала от него, като се е срамувала да бъде жена на шивач. Но и на нея бил много разгневен и се заканвал да я набие хубаво, ако я намери.
Когато извели затворника пред джелатите, той се помолил на царя да го пусне само за три дена вън от царството, за да доведе жена си.