Катето кимна и след малко успя да изтръгне инструмента от пиянски-непослушните планинарски ръце.
Елица прокара тънки пръсти през струните, настрои третата и тихичко засвири в нестроен ритъм любимата си мелодия. Дори си затананика. Песента я успокояваше.
— Ели, я по-силно! — подкани я някой и добави към другите: — Айде млък, бе, стига с тоя английски, нека чуем нещо наше си.
Елица се смути и изведнъж чу баритона на Витан:
— Изпей нещо, Елице.
Тя наведе лице, уж съсредоточена в хващането на акордите, за да скрие аленината, заляла бузите й. Сърцето й сякаш стана огромно и задумка от ушите до петите.
— Давай, приятелко — помоли шепнешком тя, — помагай!
На което Катето окуражително отвърна:
— Утрепвам ги тия къркачи!
Откъде заизвира сила, Боже! Девойката започна колебливо да подпява, гласът й от само себе си укрепна и зазвънтя в помещението над гръдния сопран на Катето:
Песента рязко прекъсна, щом Елица затисна струните с ръка.
В едносекундната тишина изпращя камината и вятър глухо засвири в комина.
Витан изръкопляска. След миг към него се присъединиха почти всички (Крис си гледаше обувките, а Люси търсеше нещо интересно по тавана, опитвайки се да изглежда отегчена) и захванаха да я молят за още нещо.
Как да откаже, щом и душата й пееше!
— Май е време за „Козият рог“ — обади се Катето подир следващата песен. — Ще ги закопаем!
— Наистина ли пея добре? — попита с надежда Елица.
— И питаш! Страшно е! Хайде сега твойта песен за капак и ги остави.
— Ма точно „Вървят ли двама…“?
— Ъхъ. Никой не я може като нас! Витан ще те изпие с поглед…
— Добре. Ама ти не само пригласяй, води…
— На два гласа, бе! Не се плашункай.
Катето я изхитри по едно време и почти замлъкна, ала песента вече водеше Елица и нямаше никакво притеснение у нея, а Витан я гледаше със сериозно лице и сякаш светнали в сумрака на свещите и фенерите очи. Все едно главата му бе пълна с огън, както зиналата паст на камината!…
Този път хвалби се посипаха отвсякъде.
— Не, не можем повече — отказа на подканянията Елица. — Уморихме се.
И наистина, що се отнася до самата нея, тя се чувстваше изцедена.
Люси забъбри нещо в ухото на Витан и младият мъж откъсна взор от Елица, заслушан в брътвежите й. Елица въздъхна. Какво толкова очакваш? Да ти падне на колене и да ти целуне ръката ли?…
… Как се случи да го издебне, самата тя не разбра. В един момент той стана и тя дочу гласа му, отговарящ някому от купонясващите:
— Въздух да глътна, доста запушили сте.
Люси направи опит да се изниже подире му, но той я възпря с жест.
Може би русокосата си въобразяваше, че Витан й е в кърпа вързан — как само му се умилкваше за най-голямо и горчиво недоумение на момъка, с когото уж бе дошла.
Елица седя като на тръни седем минути — една цигара време — и също стана, показвайки на Катето с очи към пияния Крис. Той вече здраво и неприятно се беше разлигавил и не й се щеше да накисва приятелката си, но Катето кимна и задържа Кристиян на мястото му.
Елица се измъкна навън.
Суетливата врява с нестройни песни и завалени изказвания останаха зад дебелата врата. Лъхна я свежестта на шушнещия вятър.
Той гонеше по звездното небе разпарцальосани облаци и в миг разроши косите й, загъделичка вратлето, дори палаво се опита да бръкне под блузката.
Тя притисна ябълката към гърдите си и се огледа.
Витан стоеше на края на терасата, полугърбом към нея, с кръстосани на парапета ръце и гледаше яркосребърните рогца на растящата луна. И с неговата коса си играеше вятърът, но някак по-кротко, почти плахо, без волности.