… Прибираше се порядъчно пийнал от заведението, което вече чистосърдечно мразеше, но то бе единственото място, където се виждаше с хора от компанията.
Мотаеше се в студената и пронизващо мокра вечер. Изпусна последния трамвай и шляпаше по пътя си в причудливи зигзази, като изтрезняваше и все повече забелязваше отвратителните атмосферни условия наоколо. Ненавиждаше това време — зона на здрача между есента и зимата. Питаше се как е могъл да се роди точно в този никакъв сезон. Мисълта за наближаващата кръгла годишнина го вкисна допълнително. Дали си заслужава след две седмици да бъдат потрошени пари за честване на шибаното събитие! Дано стане ако не прилично, то поне не много неприятно събиране — твърде рядко оставаше доволен от рождените си дни.
Застана пред вратата на блока и започна раздразнено да изтегля закачилите се вътре в джоба ключове.
Мяууууу.
— Разкарай се! — изръмжа сепнато той. Но котката вече се бе шмугнала покрай краката му. Затътри се нагоре. Вторият етаж след последните три обичайни, тоест двестаграмови водки бе станал твърде висок.
Котката го чакаше пред вратата. Бе черна и доста голяма, макар и мършава. Жълти зеници светеха върху муцунка с потрепващи снопчета мустачки. Гледаше го право в очите с невероятно нахалство.
— И какво сега? Май ще искаш да влезеш, а? — саркастично й рече той. — И навярно шпеков салам с кисело мляко ти се яде, нали?
— Не би било лошо.
Две минути той разглеждаше животното, ръчкайки грешен ключ в бравата. Усети се, преди да ритне ядно непослушната врата. Подпийнал, не обичаше да му се противоречи. Особено някаква си тъпа врата. Накрая отключи и, прекрачвайки прага, светна лампата в антрето. Огледа се към котката.
— Хайде, котенце. Но не тропкай! С баща ми спазваме примирие само докато не си пречим да спим.
Котката влезе, благодарно кимайки с триъгълна глава. От антрето тя уверено се насочи към стаята му. Някакъв полъх на нещо познато погъделичка тромавината на залятия с алкохол мозък. Без нито една ясна мисъл в главата той се събу и отиде в кухнята.
Когато се върна в стаята, носейки голяма чаена чашка кисело мляко, почти допита бутилка гроздова и чиния с нарязан сух салам, видя, че котката лежи свита на дивана, с лапи върху плътно прибутаната към него масичка с касетофон „Шарп“ отгоре и голям пепелник. Той придърпа фотьойла, постави чашата пред животното и сложи малко салам върху салфетка. Съсредоточено си наля ракия и запали цигара, наблюдавайки как котката яде. Не можеше да не забележи, че тя се храни ако не изискано, то доста прилично дори за домашно животно.
Ама че… — помисли си и включи касетофона, който отвърна със запис на „Кинг Кримсън“. За тазвечерното си настроение предпочиташе Ник Кейв или Манфред Ман, но сега бе погълнат да следи поведението на странното създание, лочещо кисело мляко.
Не разбираше от котки, но бе сигурен, че не е виждал подобна порода. Кой знае защо, си помисли за Древен Египет. Как й беше заглавието на онази… богиня? Ах, да, Бастет. Тя има такава глава…
Котката приключи с вечерята си.
— Идвам с поръчение от Верена — съобщи тя и взе да се мие.
— А… — със завидно самообладание реагира той. — С това трябваше да започнеш. Ами… Наздраве.
Замези обилно и пак подръпна от цигарата. Дали наистина не прекалявам с пиенето?
— Не намерих Дичо и дойдох тук. Сметнах, че ще се държиш по-адекватно от Сашо.
— Да ме подсетиш откъде се познаваме? — мисълта за халюцинации го обезпокои, но и развесели.
— Донякъде аз съм Верена. Жената-змейкиня вдъхна в главата ми своята Сянка. После тя ще ми се разсее и ще се върна към котешкия си разум. Ще изпитам голямо задоволство. Доста объркващо и неуютно е да разсъждавам с човешки и змейски понятия. Ту ми се хвърчи, ту ми се ядат пасти. Погнусих се да пия вода от локва и налетях на бой на доберман. Погледна ме лошо! … Та, премного ще се радвам да приключа колкото може по-бързо с това поръчение…
Зако светски се усмихна. Ако ще е сън, нека е интересно.
— Добре, давай. Цял съм в слух.
— Дичо още ли е тук?
Сериозността й го потресе. Сън или не, делириум тременс или палава халюцинацийка, съществото пред него изискваше отговор, не шегички.
… По-късно, доста по-късно, след година и половина, той щеше да се чувства далеч по-незадължен да отговаря на представител на закона…