— Няма го. Премина, каквото и да значи това. Не знам си откъде пратил на техните писмо, в което ги успокоил, че бил пристигнал благополучно. Баща му ми се обади и ми предаде поздрави… Защо?
— Няма го в Долната Земя на драконите.
Лъчезар заразглежда глътката ракия в чашата си.
— Имаше нещо в писмото му… — припомни си той, — в смисъл, че Радослав не бил уцелил точно онова място, за което се надявал, но всичко щяло скоро да се нареди. Така каза старият му.
— Аха… — само рече котката и придоби замислен вид.
Зако се реши да я прекъсне след две цигари:
— Нещо кофти ли…?
— Не — отвърна бърже котката. — Ще кажа на змейкинята, че се е позабавил. Ще… ще организираме търсене, макар по тези времена ще да е нелеко… Не се притеснявай. Веднага, щом се намерят, ще ти дадем да го узнаеш. Я, отскубни си.
Тя протягаше опашката си.
— И внимателно! — предупреди сърдито. — Не обичам да ми я дърпат!
— Това пък за чий?…
— Трябва ти! Надушвам нещо лошо край теб. Хайде де!
Лъчезар възможно най-предпазливо отскубна един косъм и го задържа между палеца и показалеца.
— Внимавай да го не затриеш! Той ще ти посочи Пътя, кога стане нужда.
Зако стисна вълшебното нещичко още по-силно, до премала в пръстите.
— Какво лошо има покрай мен? — запита той дрезгаво.
— Още не, ала трупа се. Ти ще познаеш кога. И дори ако не получиш послание от нас, искам да мяу, вест от Верена и Радослав й — ала наложи се да се махнеш, тогава глътни го… само да не е с ракия или вино! Нека е с вода. Може минерална, от чешмите пред банята на Халите. Халите… Откъде ви е хрумнало да го кръстите така? Ах, да, те нали са много лакоми…
Котката отново взе да се мие. Внезапно прекъсна и вдигна муцунка.
— Аз ще преспя тук! — съобщи безапелационно. — Остави ми пенджера отворен, за да си ида по изгрев слънце. Нещо да ме питаш?
— Ннн… не се сещам.
Главата започваше да го цепи безпощадно.
— Бива. А сега… — тя погледна с неудоволствие към масата, дали касетофона, дали празната си чашка, — мога ли да те помоля за нещо?
— Още мляко? Салам?
— Не.
— Тогава — какво?
— Пусни мяуко „Аеросмит“, става ли? После може и ФСБ… Или „Джетро Тъл“.
Глава 3
Не се ядосвай, когато говорят зад гърба ти — значи си пред тях.
Човек се учи от грешките си. От грешките на другите прави кариера.
МАА ТОК! ПАЙСЕ!
1
Тя се събуди, щом той почти неусетно се измъкна изпод завивките.
Колебливи слънчеви лъчи се провираха през цепките в капандурите на прозорците и пълзяха по празното и студено спално. Колко топло й бе под одеялата, загрети от Витан, напоени с миризмата му…
В продължаващата след съня полудрямка премреженият поглед на Елица опря гърба на момъка. Дневната светлина играеше по мускулите му. Те бавно се свиваха под кожата като преди скок. Върху им лениво змеяха три розови резки — белези от зараснало.
Следи от бич — разсеяно помисли Елица с равнодушието на полуспящ човек. — Много боляло го е, милият ми…
Той се раздвижи, разпери ръце и се изправи на пръсти… Бе гол до кръста и бос. Под лявото му рамо тъмнееше татуиран знак — приличаше на три допрени с дръжките си сърпа. Извивките на рисунката се врязваха в плътта му сякаш по-болезнено от поморавяващите белези, може би наистина причинени от камшик. Имаше великолепно тяло на танцьор. Е, може би твърде мускулест, което тя по принцип рядко харесваше, но бе далеч от пуяк-културист, изглеждаше по-скоро жилав и много красив според Елица. Ала дали имаше за нея определен тип мъж, който категорично да я привлича? Надали. Предпочиташе силните духом, не само такива с яки ръце и стегнати бедра. Искаше й се и да няма грубост в сърцата им, да са гъвкави като стомана, а не само тежки чугунени буци, без капка милост и нежност. Такива, които, и да им се наложи да влязат в юмручен бой, да го сторят без колебание, но няма да прекалят, няма да допуснат изблик на жестокост. Рицари с души на поети. Имаше ли ги изобщо? Да, и ето един от тях прави пред очите й сутрешна ведрина…
Упражненията на Витан й заприличаха на блокове от тай-чи-чуан4. Преди няколко години Елица посещаваше тренировките при свой братовчед, инструктор по китайски бойни изкуства. А когато този благ батко замина за ЮАР ли, за Австралия ли, или другаде някъде да търси щастие в живота, тя престана да ходи там. Просто й пресъхна желанието, отчасти заради твърде фамилиарното поведение на заместилия братовчеда й треньор. Но това изигра роля на повод — истинската причина за отказването й от занятията се намираше в нея самата… Сега плавните, почти танцови движения на Витан подсетиха девойката за онова безгрижно, било все още детско време… А упражненията на младия мъж неусетно се ускоряваха. Без да губят грацията си, те ставаха стремителни и растеше незримо напрежение като зараждаща се лавина, от което й спираше дъхът… Тялото му се замъгли в нечовешка бързина, той изпълняваше сложни блокове, които вече не напомняха балет, а безмилостна битка!…