Витан застина, опънал невидим лък, изтегнат като струна. Стоеше на пръстите на единия крак, коляното на другия почти опираше гърдите му… Елица се разсъни и изведнъж се уплаши, че той ще падне, нямаше представа от колко време — секунди, часове? — този странен и хубав мъж стои сякаш изваяние на прастар ловец в предмига на тържеството на точното му око и твърдата ръка… Витан оживя, безшумно стъпи и с двата крака на пода и започна да разпуска мускулите си. Кожата му блестеше като лакирано дърво. Елица си даде сметка, че скръцливото дюшеме на спалното бунгало не бе издало и звук, докато младият мъж правеше гимнастика. Той се обърна и срещна вцепенения й поглед. Усмихна се и Елица въздъхна, притеснена неизвестно от какво…
— Добра заран, обич ми — каза й той и се наведе да я целуне.
Излъчваше топлина, дъх на пот, но сърцето му биеше равно като часовник.
Елица отвърна на прегръдката му. Погали шията, плещите, пръстите й напипаха белезите… Дланта й отскочи като опарена.
— Ох! Какво е това? Откъде ги имаш?
— Ами, за лошо поведение. Бях си го заслужил.
— Боляло е… Милият ми — ласкаво рече тя, милвайки изпъкналите ивици по гърба му. — Колко лошо са те удряли…
— Не знаеш що лошо е, Елице — подсмихна се сдържано той. — Без злоба беше, за назидание. Обидата малко пареше, сетне… всичко се оправи.
— А тази татуировка? Какво значи?
— Дамга за здраве. Да ме Слънцето не забравя. Ан уакх.
— Какво?
Нещо тревожно от стаени дълбини на паметта я лъхна, нещо забравено повя от думите, които май не дочу добре…
Вместо отговор Витан пак я целуна. Дълго се гледаха в очите, докато тя не го ощипа закачливо по бузата.
— Сега може ли да стана? О, подай ми дрехите, страх ме е да се покажа на студеното!… Защо ме гледаш така?
Той само се усмихна.
В трапезарията Елица срещна още сънените, но пълни с неприязън очи на Люси. Гримът й бе в ужасно състояние и това намали ефекта от унищожителната й гримаса.
Голяма работа! Дори изпита великодушно снизхождение към неуспялата съперница. Катето ги поздрави и скришом й намигна. Елица стисна по-здраво ръката на Витан и той й отвърна, като я погали с пръст зад ухото. Тя изведнъж ясно усети, че неговите ласки и целувки още не бяха изстинали по снагата й. Изчерви се, но и се почувства горда. Горда и щастлива.
Седнаха.
Рано разшеталите се от тайфата бяха стъкмили огън в камината, отново разхвърляли храна по масата и мързеливо приказваха: отначало, защо едно време са държали виното в кози мехове, после стана дума нещо за коли и мотори и така, без да се удържат на една определена тема:
— Стоичков…
— Минаваш веднъж блажно на първа ръка, после латекс…
— Е те там каква шкембе чорба съм ял…
— Не, не ми го хвали, щом е орташка работа…
— Какво да ти кажа: и бюджет, и артисти известни, всичко жус и супер, ама филмът си е боклук…
— Не съм във възторг от последната книга на Хайнлайн, една зелена, с бомбастична мадама на корицата…
— С тия попски разправии за първи път от Симеон Велики не са благославяли знамената на войската…
— … мернах нещо, май биография на Миамото Мусаши.
— К’ъв е тоя?
— Най-великият майстор на меча в Япония!
— Айкидо?
— Не, бе, през средните векове…
Витан изнамери два комата хляб и придърпа буркан с остатъци домашна туршия. Някой премести към тях купчинка сирене, кубчета кашкавал, картофена салата в пластмасова кофичка от кисело мляко „Данонче“ и найлонов плик с нещо залоено, което се оказа мръвка. Елица кимна благодарно на младежа — знаеше го по физиономия, един от наистина свестните хора в иначе прекалено голямата тайфа. Помнеше, че снощи той не й се нахвърли да я срами заедно с другите, че ги била уплашила с изгубването си. Алипи ли му беше името, или Андрей?…