Витан си каза с него наздраве, чукнаха се с бутилките. Елица се поучуди, че е останало още вино. Пресегна се към шепа маслини в мокра кесийка от амбалажна хартия.
В столовата влезе разрошен и подпухнал Кристиян. Втренчи се от прага с кръвясали очи към Елица и не реагира на двете подканяния от закусващите или да влиза, или да се измита, изказвани с все по-висок и раздразнен тон:
— Абе, чиляк, знаеш ли що в Габрово режат опашките на котките, ъ?
Крис откъсна взор от момичето и забуча нещо към шегобиеца. Елица потрепери, щом спря да чувства свределите на неприятните му очи. Усети, че Витан я докосва успокояващо.
— Разкажи ми нещо? Все мълчиш.
— Какво да ти разкажа?
— Ами… приказка!
Витан се поусмихна замечтано.
Но родена като весело-снизходителна, усмивката му се вкочани, миг преди да изчезне. И той заговори — внезапно, досущ като да бе натиснала дистанционно на телевизор:
— Имало едно време един юнак…
Имало едно време един юнак. За три неща и ден, и нощ мечтаел: за една девойка-хубавица с име-звездица, за остра сабя-халосия, с нея къщата на своята мила да пази-брани, и за буен кон-сармаклия, че бърже при изгората си да се връща, да не трепери тя, обич му ненагледна, със що лютата битка свършила е.
И не му се по далечни чужбини ходело — ни при брадатите франки на Заник, ни при жълтите теснооки хора на Изгрев, ни в снегове под бездъждовни дъги над северни простори, ни в пясъците, обиколили богати градини и градове-палати на юг.
Не щял той да знае далечни страни — стигала му стряхата, гдето заедно с любимата си да живее и да имат първом две дечица: едното — момче-юначе като него, а другото — момиче-хубавица като нея.
Ала сбъркал веднъж лошо. И пратили го да поправи стореното далеч от мила, род и родина… макар и уж близко… И връчили му и сабя-халосия, а сам имник-боилът5 кон-сармаклия му довел, от самите цареви конюшни… ала момичето обичано си не получил и не защо тя не пожелала. Такава била заръката му поневолна…
Не му позволили да се сбогува с приятели и побратими. Нито думица не дали му да си обели с никой. Изпроводили го на пътя сопачии6 с облачни лица и стиснати по заповед усти. Ала не издържал той зад градските порти и се обърнал към твърдината, що я напускал с тежко сърце.
Тогаз видял девойката си свидна. Стояла тя между крепостните зъбци, сякаш тънко копие с конска опашка на върха, що белег за война е, и вятър брулел косите й. Стояла, ръка си на сърце държала, и воля на сълзите си не давала, че от тях ни да го изгуби от поглед, ни него да заболи, ако ги съзре… Макар и тя навярно знаела — не ще се срещнат скоро.
Сетне стражници със златни шлемове застанали край нея и тя си отишла с гордо вдигната глава.
А той продължил… и тъй, без да е искал, видял далечни земи немечтани-небленувани — и морета, в лед сковани, и зима незнаващи гори, и тесните, литнали във висини с резбовани кули градове, и ширнали се край тържища шатри… Планини високи и реки дълбоки преминал, хора всякакви здрависвал.
Ала все не смогвал той да изпълни своята Заръка…
Из помещението се разнесе свадливият глас на Крис. Момичето трепна и се озърна. За нещо се препираха. Ах, по-добре. Не желаеше да дели приказката на Витан… дори и с Катето. Ала той я разказваше така, че Елица бе убедена — никой друг не ги чуваше, колкото и да се вслушва. Нито идваха към тях. А странно, край нейния като гръм от ясно небе стоварен приятел… любим… край него винаги се събираха хора, а тоз път — дори не поглеждаха. Най-малко Крис. Изпита странното чувство, че е невидима. Крадешком погледна ръката си — дали не е станала прозрачна?… Неее, виждаха ги. Но сякаш не смееха да доближат…
А Витан продължаваше напевно и гладко, като да четеше от книга:
— А годините минавали, както облаците по небето…
Лутал се, скитал се, по саракти7 и онгли8, къде немил-недраг, къде чужд-непознат, все търсил затритото, не го намирал дори вдън земя, душил му дирите като хрътка, готов като крагуй9 връз плячка да се стрелне, а лета и зими минавали, минавали покрай него — все едно седял той на речен бряг и годините водата ги носела…
Още разни страни и чудеса видял той, клетник-неклетник, изгнаник-неизгнаник, а царевият печат, що давал му власт и задължение, горял пазвата му.