И още време минало.
И един ден…
Витан дълбоко пое дъх. Елица неволно затаи своя. Отсечени, сухи слова излетяха от устата му:
— Един ден срещнал той изгората си мила, момиче с име-звездица, хубавица от хубавици, каквито няма другаде, освен по Нашата Земя. Срещнал и прегърнал… ала тя не тя била, ами множ по дванайсет пъти внучка на обичаната му…
Елица продължаваше да се вслушва в тишината на стиснатите му устни, макар да знаеше, че приказката е свършила. Ясно беше. Ясно… и неочаквано.
Чак толкова ли неочаквано?
Трапезарията плувна в очите й. Така й притъмняваше, когато й се случваше рязко да се изправи след дълго седене. Макар че сега не бе помръднала. Ниско кръвно налягане, обясняваше веднъж майка й. Да, ето го и познатото усещане за издути бузи и онзи сладникав привкус в устата, който й бе противен, колкото и да си примираше за торти и шоколадчета.
Привичното избистряне дойде не в очите, а откъм тила. Витан я бе погалил зад ушите и тя изведнъж усети прилив на енергия. Огледа се към него.
— Каква жална приказка… — прошепна беззвучно.
Идваше на себе си като след съновидение.
— Чудно… — промълви тя. — Тъжна е. И хубава.
Искаше да попита още нещо, ала не знаеше точно какво.
В трапезарията междувременно бе настъпило раздвижване.
— Айде, дами и господинчовци — възвести най-енергичният младеж на тайфата, — свивайте си такъмките! След четири часа има влак за София. Който му се спи на гарата, нека се тутка, няма да го чакаме! Ама не се гъбаркам, ако не тръгнеме веднага… Какъв ти „на стоп“ бе, душо, кой ти спира вече освен на жени… — обидено добави той.
2
Преводът напредваше като неумолим глетчер. Лъчезар работи цяла нощ и заранта с почуда установи, че е бодър и свеж както никога. Затова не легна, а излезе на разходка в парка. Квартални кучкари извеждаха любимците си да препикаят храстчетата и да облаят непознати минувачи. Зако приседна на пейката, сгушена във все по-буйно раззеленяващи се храсти, където транспортният шум на пробудения град бе най-малко дразнещ. По въздуха вече личеше, че пак ще бъде жега. В близкото кафене усилиха радиото и той чу темите за зрелостния изпит по философия. Едната от тях го смая — „Смисълът на историята“. Звучеше хем сериозно, направо като за дисертация, хем надуто глупашки. Според кой как се справи… Поклати глава. На сукалчетата щеше да им дойде нанагорно. Какво ли ще измъдрят абитуриентите по тези въпроси, запита се той.
Абе, да се оправят вундеркиндчетата! — рече си и зачете с любопитство сутрешния вестник. Беше пълен с футболни теми и Татарчев; Шумахер пак изхвърлил съперник от пистата — гадно копеле си ти, гадно; в 19:00 българско време предстояло разкачване на американската совалка от руската станция „Мир“ след четири денонощия съвместен полет, била деветата обща мисия в космоса… Така. Хороскопът.
Тц. Все грижи и някаква боза в бизнес делата. Можеше да го пропусне… Тъй, да започнем с господина Татарчева… Без да откъсва поглед от статията, Лъчезар запали нова цигара.
По едно време дойде дружелюбният санбернар на госпожицата, която Лъчезар поздравяваше, но нямаше представа как се казва. Не му беше интересна. Виж, кучето…
Неусетно ставаше по-шумно, сутринта прерасна в суетлив делничен ден.
Лъчезар реши, че е време да се скатае в своята крепост — у дома.
Тръгна си бавно, с ръце на гърба. От джоба на тънкото му яке стърчаха прочетените вчерашни новини. Изведнъж си помисли, че от години вече прави този своеобразен ритуал — поне веднъж седмично. И навярно някой ден ще крета по същия маршрут, стар, грохнал и самотен…
Ама че тъпи мисли на едва трийсет и две години!
Отби до бакалията, откъдето купи насипен чай, опаковка кафе, литър ракия, бурканче пастет и един „мързелив“ хляб — фабрично нарязан на филийки за тостер и запечатан в целофан. От супермаркета взе бутилка кока-кола. И на път за вкъщи пред него се изпречи телефон, боядисан в самодоволно оранжево като фонокартните си събратя.
Зако мрачно го изгледа, бръкна в джоба и подрънка монетите.
Поколеба се, а после решително завъртя шайбата.
Отсреща, след кратко предаване на слушалката от ръка на ръка или превключване от апарат на апарат, той чу спокойния глас на сътрудника:
— Ало, Георгиев на телефона.