— На труповете, да. И?
— … трупните тъкани… Точно това окончателно превърна историята в пълна мистерия. Телата ги нямаше.
Зако присви очи.
— Откраднати?
— Не. Просто разпаднали се в пепел. Няколко часа след смъртта. Патолозите казаха, че такова… такъв ефект не би се постигнал и в крематориум. Все едно е станало пълно изгаряне. Фосфатен прах беше всичко, останало от тях. — Сътрудникът прокара пръсти през косата си и продължи: — Имахме в наличност само един от убитите в престрелката. Куршум в тила, 7.62-милиметров. Въпреки всички лъжи и увъртания изяснихме, че онзи „неизвестен“ Рамбо е имал пушка-помпа друг калибър, при това е разполагал само с три или четири патрона. После, много хора са го видели да тича към морето, преследван по петите от гардовете. Изчезнал е във водата и никой нищо не е открил. А въргалът непосредствено преди това, пред пощата, е бил голям. Два изгорели мерцедеса, изпотрошени стъкла, ранени случайни граждани… Да, и един от гардовете и досега се води безследно изчезнал… и още някакъв, свързан със случая… хм… майната им де. Така или иначе, едва ли ще се намери нещо от Радослав, като имаме предвид какво се е случило с телата на борчетата.
— Откъде такъв извод?
— Ами, при несполучилото докрай отвличане на Верена, тя е хапала и драскала похитителите си. Раните са гнояли, ала общото самочувствие на пострадалите било приповдигнато, като при допинг… до вечерта на 23 юли. Забележи, само изпохапаните умрели по този начин… Това момиче вероятно е било носител на заразата, без самата тя да развие клинична картина… освен ако наистина, както мислят някои, не е разполагала с неизвестно и много напреднало, бих казал съвършено биологично оръжие, което използвала за самозащита… Или някаква химическа субстанция от трето поколение в рода си, по същество нещо, което съчетава качествата на бойни отровни вещества и смъртоносни микрокултури… И навярно тъкмо с действието му се обяснява безследното изчезване — нейното и това на Радослав.
— Не мисля така. За това по-късно, сега сте още вие.
— … Честно казано, и аз изпитвам някои съмнения. Така… Та първият източник на информация за Верена бяха свидетелски показания. Сред няколкото лица, дали ни интересни сведения, ще спомена Ангел Асенов и Светлана Макова. Работодателят на Радославов и бившата му приятелка. Всъщност там няма нищо интересно, освен фактът с номер „Верена–2“, според който това неизвестно девойче има способности за силно психическо въздействие върху хората, в частност, предизвиква страх… Така… — Георгиев поразлисти още няколко страници в папката. — Що ли не го е използвала срещу мутрите, толкова ли тъпи са били… А, ето. Ще спомена още едно име — Елица Браничева… не се ли сещате?
— Ааа, Ели… Знам я… бегло. Тя е от тайфата, с която ходим на планина. По едно време й давах уроци по английски.
— Да. Според нея Верена я била излекувала от глаукома с някакво неприятно усложнение, засягащо очния нерв. И още нещо, Елица е споменала пред Верена, че колежката й има болно от левкемия дете. Поговорихме с момченцето… Малък е, но това което каза… Хлапето е било регистриран клиничен случай, нуждаело се от трансплантация на костен мозък. И взело, че оздравяло. Чудодейно. Казва, че една нощ при него дошла принцеса със светещи в тъмното сини очи. Имала опашка, летяла и била облечена като рицар… Тук не разбрахме добре, но може би става дума за ризница или нещо от рода на скафандър…
— Все доказателства — подхвърли Зако.
Георгиев кимна и продължи, без да забележи иронията:
— И друго, хазаинът на квартирата им на морето… Не е кой знае какво, но все пак… Той свидетелства, че тя била написала за Радослав бележка. Не на български. Човекът оприличи буквите на арменски, може би грузински. Само че, когато разглеждаше съответните азбуки — включително арабска, индийска, еврейска, етиопска и тъй нататък, та хем е работил в пристанище, виждал ги е значи по сандъци и етикети, хем накрая рече, че знаците били съвсем други. Естествено, може да се касае за някаква измислена писменост, само за тях си, за Радослав и Верена. Нещо като игра.