Лъчезар избъбри поисканото.
— Това не е точно разпит, а предварителни свидетелски показания. Те нямат друга стойност освен за преценка дали да бъдете призован официално, когато вече вашите думи ще бъдат протоколирани… и съответно за истинността им ще поемате отговорност. Така, нямате нищо против по процедурата, нали — в смисъл тази наша беседа да бъде записана на аудиокасета?
— Не. Нямам нищо напротив.
Георгиев отново се задълбочи в книжата си и Лъчезар видя как в паузата угасна индикаторът на диктофона. Добра работа за преводите би му свършила подобна техника, ех…
— Така… — провлачи сътрудникът и оченцето на машинката оживя. — Какво знаете относно изчезването на вашия приятел… Бяхте приятели, нали така?
Лъчезар за секунда се подвоуми на кой въпрос да отвърне.
— Да! — отсече накрая.
— Как прекарвахте времето заедно?
— Хм, как… Виждахме се в една кръчма, където се събират наши познати…
— Уговаряхте среща…
— Ами, среща… Просто минавахме оттам и се виждахме.
— Много ли пиехте?
— Ха. Какво значи много? Колкото ни е сладко.
— Радослав какво предпочиташе: бира, водка, вино, ракия…?
— Най-често джин. Ако си вземаше и за ядене, тогава пиеше ракия.
— Често… често ли прекаляваше?
— Не бих казал. Нормално. С предишното си гадже пиеше повече! — подхвърли Зако и проследи как ще реагира Георгиев.
Сътрудникът като че се препъна, но може би кратичката пауза говореше, че очаква продължение. Не го дочака.
— И само в кръчмата ли се виждахте? — попита той. — Коя е тя, между другото, приятно ли е там?
Зако сбито обясни къде се намира заведението и се пресегна да изтръска цигарата, но без да иска я угаси. Паленето на нова бе съпроводено с изригване на облак пушек, зад който Лъчезар се скри за няколко секунди, и от това се почувства по-уверено.
— Не само… — продължи той, пускайки дим. — Често ходехме на Витоша, по Лозенската планина, в Средна гора, към Банско на хижа, из Тетевенския балкан. Чат-пат и кина̀ заедно сме гледали.
— Рибари ли сте?
— Хм, не.
Сътрудникът помълча.
— Известно ли ви е дали Радослав е вземал наркотици?
Зако го изгледа удивен и категорично отряза:
— Абсурд!
— Никога?
— Чак за никога не знам, може и да е пробвал марихуана, но Дичо не е зависим от дрога. Нещо повече, беше отказал цигарите онова лято.
— Браво на него… Знаете къде живееше, предполагам?
— Като точен адрес… не. Инак около Първа гимназия е, аз съм ходил у тях, знам къде е поне визуално… имам телефона на родителите му. Той е в същата кооперация с тях, в едно таванско. Мансарда.
— Така… С някой друг да е бил в толкова близки приятелски отношения?
— Ами… Сашо Рус… Александър Балабашев и Павел… не си спомням фамилията, дали беше Андреев или Алипиев… нещо от този род. И други хора, но тях по-малко познавам.
— Поддържате ли сега контакти с Балабашев и Алипиев, господин Хисарски?
Зако тънко се усмихна. Сътрудникът явно го будалкаше.
— Сашо спечели зелена карта за Щатите. Вече от година и половина е там…
— Къде точно?
— Говореше за Сиатъл, но после не знам… Може да е другаде. А Павката, за него разбрах, че също е заминал.
— Предполагаме, че е в Германия — кимна Георгиев. — Явно нелегално… Що за човек беше?
Зако сбърчи леко нос.
— Павката ли? Ааа, Дичо…
— „Дичо“ е прякорът на Радослав, така ли? Откъде такова съкращение? Защо не „Радо“ или…
— Прякор — сви рамене Лъчезар. — Когато се запознахме, вече така си му викаха.
— Отдавна се познавате? Поопишете ми го!
— Трудно ми е да кажа нещо като оформено мнение.
— Останах с впечатление, че сте били добри приятели, греша ли?
— Напротив! — Лъчезар театрално махна с ръце и посегна за нова цигара. — Просто не съм в състояние да формулирам нещо като характеристика.
— И все пак?
Зако помълча.
— Приятел. Човек с идеи, с въображение. Свестен. Малко избухлив. Докачлив може би…
— А беше ли общителен?
Зако пак се намръщи от натъртеното, както му се стори, минало време.
— Да. Но не много. На моменти. Обича да спори. Чете най-различни неща и на драго сърце споделя идеи за наученото… и за чутото по радиото. Не, така някак не мога да го опиша, питайте нещо не толкова общо!