— Когато говорят фактите, всичко друго си трае. Хипотезата, която намерихте за толкова забавна…, си е лично моя. Просто обяснява някои неща. Нещо повече — дава обяснение на почти всички факти.
— От които са направени погрешни изводи.
Георгиев се наведе напред, целият очи и уши.
— Всъщност, от ваша гледна точка, какво би трябвало да значи онова земетресение и сиянието?
— Може би старт на летяща чиния, знам ли…
— Ето тук е грешката. Не е било старт.
— А какво?
Зако дълго размисля.
— Почти прав сте. Радослав наистина не е на този свят. Но не в онзи смисъл, който имахте предвид.
— Какво значи това?
— Долната Земя, сътрудник Георгиев.
— Каква Долна Земя?
— Тази от приказките. Слушай сега… Значи тъй. Радослав се запозна с Верена на осемнайсети… или деветнайсети май 1996 година, ако не се лъжа, рано следобяд. Бяхме в един манастир…
Докато Лъчезар разказваше, в смазващата жега поваля едър, но рядък и мързелив дъжд. Горещ вятър бърже изсуши подире му асфалта и тротоарите. Радиото обеща нови трийсетградусови горещини за района на столицата и спомена, че над Франция облаци-бомбардировачи разтоварили чудовищна градушка колкото гълъбово яйце.
— Виж какво написах — рече Георгиев и протегна тефтерчето си на Лъчезар. — Как ти звучи?
Зако пробяга по диагонал страничките и отряза:
— Като пропуск за лудница, как!
— Прав си.
Сътрудникът смачка листчетата и ги хвърли в пепелника. Двамата мълчаливо проследиха жълтите езичета на пламъка над сгърчващите се и почерняващи топчета хартия…
3
Малката гара отесня от прииждащи от планината весели компании. В очакване на влака отново се разпяха за ужас на мирното местно население:
— Уф — гръмко рече Катето, — колко само ни липсваха простотийките!
Слънцето печеше през замъглени от висока облачност небеса, въздухът бе лепкав, горещ и тежък. Миришеше на нагрети релси и машинно масло. Планинарите се укриваха на сянка и се въртяха край чешмата на гарата. Лениво си разменяха реплики, като иронично поглеждаха към дерящите гърлата си китаристи, несломими от жегата.
— … Май и в София ще е същото време…
— В Рим е трийсет и седем градуса!
— Чудо голямо. По Плевенско и по-жежко е било…
— Нашите заминаха ли за Франция вече?
— Да, бе, снощи май… Там пък пилотите на „Ер Франс“ стачкували. Баш навреме!
— Да им имам проблемите. С испанците какво направихме на волейбола?
— Бихме, как!
— … Макгърч пак довтасала…
— Да й го…
— Нещо за Сливенското рали?
— Почнало е, трай, едва се чува станцията… Абе, коя е тая държава Еритрея?
— Що?
— Въоръжен конфликт с Етиопия. Чужденците се евакуират. Повтарям ти какво пее радиото… Сега нещо за Индия и Пакистан… ядрена надпревара… Пфу, пак заглъхна!
— Абе, юнаци — намеси се изведнъж един млад мъж от другата компания, който очевидно се познаваше с повечето хора от тайфата на Елица, — чухте ли го тоя Холбрук какво изтърсил? Я врътни копчето!
Внезапно чисто и силно от транзистора плисна хоро. Младежът намали звука.
— Тц. Какво е казал?
Човекът от другата тайфа, чернокос и с тънки надменни мустачки, снизходително-доверително съобщи:
— Щяли сме били да делим Македония с гърците и сърбите. Ебати глупостите!
Последва кратка пауза.
— Че тя Македония си е наша… — сви рамене момчето с транзистора.
— Насила ли ще я вземаш?
— Мен изобщо не ми трябва! Да си правят каквото щат, тяхно право си е, щом навремето така тъпо ги изпуснахме, но исторически истината си е истина.
Елица, уморена от горещите талази на сънливия ветрец, седеше, облегната на Витан, който слушаше бърборенето на Катето за някакви техни общи познати. С полузатворени очи тя заслуша спора на момчетата. Как само се палят мъжете на такива теми… Витан сложи ръка на коляното й, тя се усмихна блажено и потърка гръб в неговия.
— Говоря по принцип, от историческа гледна точка. Та там сме още два века отпреди Аспарух… — горещеше се притежателят на транзистора.
— Да, бе, и ти ще ми захванеш тези грандомански великодържавни измишльотини. Де да ни беше избрал този конекрадец поне някое по-добро местенце, нямаше да сме на такова скапано дередже…