Елица подскочи — съвсем внезапно Витан бе свил като в гърч пръстите си и те болезнено се впиха в коляното й.
Протестиращото възклицание остана в гърлото й.
Досега не си представяше Витан някакъв друг освен спокоен… Всъщност, колко пък го познаваше!
Бе настръхнал, назлобял и свирепо гледаше човека с мустачките, сякаш готов да го глътне жив или разкъса на парчета!
Елица не можеше да повярва на очите си.
Но това трая съвсем малко. Витан омекна. Не че се овладя, просто неясно от какво предизвиканият му гняв се шмугна някъде, удари като мълния някакъв незнаен гръмоотвод — с една дума яростта отпусна младия мъж. И отново се преобрази в познатия й мил непознат — силен, спокоен, великодушен…
Той извинително погали коляното й, подсмихна се възрастно-снизходително, наполовина с къса въздишка, и престана да обръща внимание на спорещите. Младежът с транзистора се бе закашлял от вълнение.
Ала следващата реплика отново изопна Витан като тетива на лък, този път от слисване.
— Познавах една мацка — рече внезапно един от кибиците на словесния двубой, — която би те оскубала за такива изхвърляния.
Мустачките изразиха презрение.
— Може и да се сещам за коя ми говориш. Една многознайка, дето се мислеше за не знам си к’во! Вера май се казваше или нещо от този род. То и тя, като й разправях някои неща, дет’ не ги знае, ме гледаше като хала… Все едно щеше да ме претрепе с поглед, ха!
— Що ли не го е направила! — промърмори хрипкаво съвзелият се от кашлицата негов идеен противник.
— К’во искаш да ка’еш, бе! — наежи се собственикът на мустачките. — Оная пикла роднина ли ти е, че се косиш! Аз й разпра’ям…
— Няма ли да млъкнеш вече! — отегчено проговори някой. — Алипи, не се занимавай с тоя умник. Само знае да плюе и да дрънка. На воденица ли са те правили бе, момче?
Гръмна такъв оглушителен смях, че мустачките се свиха обидени. Шегата посъживи остатъка от компанията, кикот избликваше у всички, щом посрамения бъбривец отвореше уста.
Някой се сети за китарата и удари юнашки струните:
Стържещ гонг от високоговорителя на гарата стресна всички и промляска нещо гъгниво за пристигащ влак.
Групите туристи засъбираха багажи и се заизправяха.
Елица също стана, държейки се за ръката на приятеля си. Беше се сетила за нещо, докато слушаше прерасналата в препирня дискусия. Нещо… какво ли беше то?
Влакът в жарка мараня се приближаваше с железен звън към перона. Потропваха колесниците му по сглобките на релсите. Противно заскърцаха спирачки.
Елица замислено потърка чело и неволно докосна коляното си.
За какво се беше сетила? Уф, че разсеяност…
София ги посрещна с горещина, но не чак убийствена, подухваше почти свеж ветрец. От влака Елица с някаква необяснима печал гледаше как в небето се трупат и обикалят облаци-планини, облаци-острови, облаци-кули. На Централна гара разсеяно се сбогува с Катето, която я изгледа учудено, и обърна лице към залеза. Заспиващото Слънце оцветяваше в розови и портокалови тонове перестите облаци дори на изток.
— Накъде си… — попита тя Витан.
— С теб.
И Елица отново се зарадва. Раздялата, дори за кратко, но се отлагаше.
— Искаш ли да ходим до нас пеш? До Орлов мост е, живея на „Иван Асен“…
— Цар Йоан-Асен Втори, да… — повтори той. — Бива.
И те тръгнаха край звънтящи трамваи и запалващи светлини витрини и реклами.
Мълчаха, само от време на време стискаха ръцете си.
— Виж — рече й Витан, — близко е веч пълнолуние.
До посивелите къдели на изток изгряваше ненапълнена докрай златистолика месечината.
На площад „Левски“ движението бе отворено след ремонт. Празнично белееше прясна маркировка върху нов черен асфалт. Оранжеви камиони на пътно строителство бучаха на място, работници прибираха инструменти, дореждаха плочки и павета, суетяха се край паметника. От заведението над кино „Сердика“ гърмеше музика.
— Хайде да се отбием до парка — предложи Елица. — Още не ми се прибира… Ти не бързаш ли?