Елица се посгуши в изпънатия от напрежение Витан и продължи, без да обърне внимание на състоянието му:
— Направо ти казвам, почти се влюбих в това момиче… Много приятна вечер. И по някое време тя ми каза, че сигурно имам болки в очите. Носеше някакъв интересен колан с чантичка-кесийка на него. Много хипарско, и аз бих си направила такава, стига да има подходяща кожа. И ми свари някакви билки… но каза, че имало предимно коприва. Накара ме да си намажа очите още на топло…
— Само билки ли вари тя? Нищо ли друго не сложи?
— Не — позамисли се Елица. — Нали бях с нея в кухнята. Бъбрихме си. Само билки. Ах, да, каза, че едни коренчета били женшен. От Китай. Верена имала там някакви далечни роднини, там живеели де, ама надали са китайци…
— И… с тази отвара ти си изми очите?
— Да.
— И помогна ти?
— След седмица лекарите не можеха да повярват, че съм била за операция. А мен ме заплашваше пълно ослепяване. По принцип започнало се от високо очно налягане, някакви усложнения… не ти е работа.
— Коприва и женшен… — промълви Витан с нещо в гласа, което Елица разтълкува като учудено-колебливо недоверие.
— Точно това. Ха! Тя даже отпи, лизна си де, преди да ми го даде… Защо ме гледаш така?
— Мммм… не, нищо. То и аз от билки-лекове отбирам, ала досега не чувал бях такава рецепта.
— И аз. Но помогна. Всъщност сещам се, че Верена ми каза да не го пробвам върху други. За всеки човек си имало свой лек, специално приготвен. Не винаги това, което помагало на един, помага и на друг. То си е така де… Знаеш ли… мисля си, че… може би е била малко магьосница…!
Витан се усмихна и се отпусна.
— Не, не мисля.
— Не го казвам в лошия смисъл! — възрази горещо Елица. — Думата „магьосник“ хич не е кофти, пък и…
Той я прекъсна с целувка, която сякаш проникна в сърцето й, спря дъха и времето…
Рисунката за малко да се смачка помежду им. Витан я взе и заразглежда. Одобрително промърмори нещо като „шаръчи“.
— А?… Тя ли е? — потърка бузка в ръката му Елица. — Познаваш ли я? Същата ли е, за която ти говоря?
— … Може би. Надявам се — сериозно отвърна той.
— Откъде я познаваш? — с безпокойство запита Елица.
Странна лекомислена усмивка заигра по изваяните му устни и той й прошепна с дяволити нотки в гласа:
— Служили сме заедно в казармата — и спря протестите й, като я целуна в трапчинката на ключицата, където Елица имаше ужасен гъдел.
— Не, наистина… ха-ха-ха! Без майтапи! Откъде я познаваш?
Вместо отговор той я попита много сериозно:
— Този мъж Зако, той ли ти е споменавал, че Верена и приятелят й… в какъв смисъл приятел — нещо като женени ли бяха?
Въпросът й се стори забавен.
— Женени колкото нас. Живееха заедно. Радо имаше някаква мансарда или гарсониера.
— Значи — любовници?
— Не съм им светила! Разбира се, сигурно… Как само старомодно звучи „любовници“. Гаджета, приятели. Мисля, че бяха хубава двойка… Дано наистина не са ги погубили. Просто не го вярвам!
— Зако ли ти каза това?
— Ммм… не си спомням точно. Лъчезар, той е един приказливец — като тебе. С ченгел думи да му вадиш от устата извън часовете ни по английски, все едно думите са му под бройка… Какво се замисли?
— Трябва да говоря с него.
— Защо?
— … Да съм убеден, че е точно тя.
— Витане…
— Да?
Елица се пресегна и угаси нощната лампа. Все едно, през прозореца нахлуваше светлина от рекламите на отсрещната сграда. Момичето изведнъж се притесни да стане и дръпне завесите. Сгуши се на рамото му и безразлично попита:
— Защо я търсиш?
— Така трябва — отвън връз лицето му падаха електрически сенки.
Елица помълча.
— Отдавна ли?
— Ммм… да. Да.
— И… и досега нищо?
— Досега.
— Тя да не ти е… близка? Нещо така да чувстваш…
Той я погледна с недоумение.