— Верена… тя ти е бившо гадже?
— Не! — отрече, слисан от въпроса.
— А какво тогава?
Витан надникна в тъмнокафявото, без нито една пъстрина, кадифе на очите й. Сега те бяха черни като маслини.
— Братовчеди сме — рече внушително насетне и добави като на себе си: — Стига да не бъркам, че тъкмо за Верена става дума…
— Тя е — Елица разглеждаше ивиците светлина по тавана. — Такова рядко име…
— Не чак толкова рядко. Ала обикновено е с ударение на първата сричка… Чувал съм го и преди.
— Утре ли да му се обадя?
— На Зако за Верена? Тези дни — отвърна Витан и я привлече отново към себе си, но тя усети у него една неприсъща му разсеяност.
— Къде си се отнесъл? — попита закачливо и той тръсна глава, сякаш отпъждайки нещо.
— Тук съм. С теб — и я прегърна.
— Ще дръпна щорите — реши Елица. — По-романтично ще е…
… Тя заспа на рамото му, а Витан лекичко галеше косата й и гледаше с широко отворени очи невидимия в мрака таван.
За първи път от толкова години той бе осезаемо близо до целта си.
Колко леко се дишаше при тази мисъл!
Отекнаха гръмотевици и зад завесите на прозореца унасящо зашумя дъжд.
Забравеното шептящо радио провъзгласи три часа сутринта.
Глава 4
„Слабостта не се прощава.“
Снаряд от САУ съсипа двор на къща в кюстендилско село
1
… реалността на Всемира е разделена на слоеве като натрупани кожи. Тях има ги безчет. Не всеки бива го за живеене — мнозина са мъртвите пластове, където всепроникващото Слънце е изяло дребничките си дечица, или пък тъй е разбъркало небесните им пътеки, че никакъв познат ни живот там не се е родил и не ще се роди. Другаде семейството светове, които хората наричате планети, е толкоз ни пречуждо, че няма и не ще да има общ език със съществата тамошни. Ала тук-таме, както в страници на кънига, стоят в тъканта на Вселената „картинки“, сиреч на нашето прилични пространства. И населяват ги създания, подобни на Земните рожби.
… Нека пак река: хората вече знаете, че колкото по-тежка една звезда е, толкоз по-горещо сърцето й е, а оттам — по-къс и животът й.
Така е и със Слънцето. В околностите ни достъпни, То едно е за всички слоеве на Всемира ни. Щом изберем си посока Горе-Долу и според нея Слезнем в някой гостомил Свят, тогава там ще заварим Небесния Събрат по-голям, по-жежък и с отреден му по-кратък век. Ала и тече там Времето спрямо тукашното по-мудно. В Горните Земи Слънцето наопак става захарлачено13 и мъничко, а планетите му — по-студени и тъмни. Там годините стремглаво минават!
Долните Земи са по-тежки и по-огряни, Времето там Пълзи, Горните Светове са по-леки и вековете там Препускат, щом гледаме ги от Тук. Тъй е устроена Вселената. Всяка звезда — брат или сестра на Райко — има свои Горни и Долни реалности.
Защо тъй устроен е Всемирът, пак пита ме Дичо. Не зная защо е тъй — мъдростта за причините на Вселената се учи в зряла драконова възраст. Просто зная, че е, а защо — още не го проумявам. И малцина от хората биха могли…
Някои от Мъдрите шаркани — сиреч змейове, лами и други сродни нам — казват, че навярно има и отвъдни Всемири, към които няма Проходи или поне не са изнамерени и отворени. Може би сред тях да има такива, в които битието е едно, не можеш го обели като глава лук, ала мен струва ми се, че туй само шеги са на мъдреците с онези, които още недорасли са до изучаване на Знанието…
Затуй не мога да му отговоря, ала от детинство всеки от нас знае — Небесният Събрат сякаш шиш минава през слоевете на Вселената, досущ както през няколко навлечени ризници… и нявга, щом завърши живота си, Слънцето ни Райко ще умре В ЕДИН И СЪЩ МИГ НАВСЯКЪДЕ в различните действителности на този Всемир, който ни е даден да опознаем и обичаме в пътя си от Небитие в Небитие.
И тогава, след цяла измерима вечност, в Горните Земи То ще избухне като Смърт за близки и далечни светове, пък в Долните бития ще угасне сякаш изстинал въглен. Ала това ще стане толкоз много някога, броено по времето на нашия Свят, че не бива да се плашим. Ако идем пък в Най-Горните Земи, това ще стане по-бързо, ала пак след несметно много змейски животи време.
Дрънчене на телефон накара Лъчезар да подскочи като ужилен. Събори с лакет книгите — български народни приказки със стърчащи между страниците им моливи. Те се разпиляха по килима. Тетрадката, която четеше, също изпадна от ръцете му, той бърже я подхвана и притисна към разтуптените си гърди. Нервно погледна към скривалището, където я пазеше — вътрешността на капака към тавана. Преди година се хванаха двамата с баща му и пробиха в гредореда квадратен люк, поставиха стълба… Дървеният материал не им стигна за капака и затова го измайсториха от шперплат и ламарина.