Тогава Зако с неприязън изтърси:
„Като гледам, вече инвентарен номер сте й сложили, а? Завели сте я в книгите с имущество. Нещо за тигана и рибката сещаш ли се, господине от СС?“
Разчете думите си точно — съкратената по този начин абревиатура не се понрави на Георгиев и то му пролича.
„Помисли и си направи изводи!“ — сухо каза той.
… Изводите караха Зако да си мисли, че не би било зле да потърси политическо убежище на Марс или в мъглявината Андромеда.
Само че на 144 не даваха адресите на посолствата им.
Ооох, добре ще е, ако ме тикнат в лудница, а не в бетонните основи на някой строеж… или в изоставена мина… що пък не в кремиковските пещи — екологично чиста работа. Ъъъх, леле…
Телефонът отново заскимтя, жаден да му обърнат внимание.
— Наопаки ще ти го обърна! — обеща зловещо Зако и рязко вдигна слушалката. — Ало — с неестествено спокоен глас успя да каже той, а ръката му стискаше тетрадката с разказа на змеицата Верена за приказната й Долна Земя.
Същото онова чаровно девойче, което според тиквеници от рода на Георгиев можеше да излови ято изтребители Ф–117 „Стелт“ както котка заспали врабци…
Ама кой, кой се обажда, да му се не видяло?!… Лицето на Зако се изопна, после навъси и накрая, все още без да е издал нито звук, се проясни.
— Ели, ти ли си, бе? — ревна радостен и облекчен той.
Слушалката малко стреснато потвърди, сетне се заля в смях. Забърбори отново с успокояващо-милото гласче, най-последното нещо, за което Лъчезар би се сетил през тези дни, когато чувстваше, че нервите му се изопват като струните на Дичовата китара…
— Ми как да те позная!… Не сме се чували… една година, греша ли? А?… Добре съм — леко кисело отвърна и посегна за цигари, придържайки слушалката до ухото си с рамо. — Ти? К’во правиш? Университета… Не те приеха ли!? Говеда. Тц-тц-тц… Да, бе, да… Е, няма да умрем прости… Какво, не те чух, моля?
Елица пристъпваше към съществената част, Зако го усети по едва забележима промяна в тона. Или си въобразяваше, че в гласа й са трепнали различни нотки. Дичо твърдеше, че това било просто интуицията му.
— Ведите? А, Бхагавадгита, да… Ми, имам ги. Веднъж ми ги пробутаха ония смахльовци, имах пари, взех ги… Твой приятел… Добре де, щом ти гарантираш за него… А, той само да поговори… За кого? Какъв?
Лъчезар отново се наостри. Черните му очи се забиха като свредели в телефона. Пластмасата без малко да пусне стружка. Какви ги разправяше това момиче?!
— Добре — рече той, а по скулите му танцуваха тикове. — Не. Айде да не е утре. Всъщност… Кога?… Къде… Там съм, да. Бива. Хубаво. Айде… И аз много се радвам. Дочуване.
Последното изречение поне го каза искрено.
Замисли се.
Който и да го търсеше чрез Елица, със сигурност не беше от онези.
Тогава от кои?
„Помниш ли една наша обща позната? Моят приятел… — чу се как тя попита нещо встрани. — Той й е… да, нещо роднина. Тя ти подари веднъж книгата на Ницше, сещаш се, нали? Дето ти ми я даваше да я чета, а?“
Сещаше се.
„Тъй рече Заратустра“. „С най-добри пожелания, Зако!“ Подпис: Верена.
Кога станах конспиратор, дявол да го вземе, рече си Лъчезар и погледна към тетрадката, сякаш чудодейно читаемият драконически шрифт можеше да му отговори.
Отвори я на първа страница и се взря в текста:
Той прегърна тетрадката като бебе, болезнена гримаса изкриви чертите му. После я прибра в скривалището. От тавана надникна през капандурата навън.
От Витоша по небето бе плъзнала сиво-бяла пелена, Небесният дракон представляваше ярко размазано петно. Вълнени облаци се мъчеха съвсем да скрият лицето му. Жегата понамаля, но остана задушно и не искаше да завали. По балконите на отсрещната кооперация простираха невероятни количества пране, защото предстоеше спиране на топлата вода в квартала — годишното профилактично издевателство над столичани. Затова народът вманиачено гледаше да се мие, пере и чисти.
По залез Лъчезар мина през капандурата върху покрива. Западният небосвод се беше поразвиделял, поизяснил. Младият мъж седна на керемидите и запали цигара. Скоро се стъмни, почти пълна сребърна луна занаднича, заблестя над тежки облачни къдели, в които припламнаха далечни светкавици.