— Какво знаете за изчезването му?
Гледаха се в очите.
— Нищо определено — твърдо отговори Лъчезар.
Сътрудникът отново заби нос в папката си.
— Ами… Не свързахте ли публикациите в печата за престрелката на Черноморието с вашия приятел Радослав?
— Нямаше кой знае какви ясни факти в тези публикации…
Георгиев изрази съгласието си с кимване.
— … но по някое време ги свързахме…
— Под „ние“ да разбирам…?
— Аз, Сашо, Павката.
— Продължете.
— … че може да има нещо общо с Радослав.
— И?
— И! И нищо. Ако се вярва на вестниците, Дичо трябва да е бил Рамбо. Или Терминатор…
Георгиев приветливо се ухили насреща.
— Не сте ли подценявали Радослав? Толкова ли е чудно приятелят ви да се прояви като същински екшън-герой?
— Естествено! Вярно, тренираше по малко, поддържа що-годе форма, но хич не е побойник или нещо такова…
Настъпи мимолетно мълчание.
— Вие сте убеден, че е жив.
Лъчезар не отговори. Надяваше се, че не гледа насмешливо.
— Интересно — каза насетне сътрудникът, — родителите му също не говорят за него в минало време, не са притеснени, както би било редно да се тревожат за един безследно изчезнал… Погаждаше ли се с тях Радослав?
— Категорично много добре.
— Бихте ли ми казали откъде е тази увереност и у вас?
— Просто интуиция.
Тънко и бегло се усмихна, сещайки се за някогашен спор с Радослав за шестото чувство.
— … Знаете ли, че родителите му са получили писмо от него?
Зако се размърда и взе да гаси фаса си недопушен.
— Не — рече, след като пална нова цигара. — И какво пише?
Сътрудникът го гледаше проницателно.
— Твърдят, че били загубили писмото. Как мислите, това не е ли странно?
— Случва се.
— … Ами… Споменахте, че е имал приятелка?
— Да — отвърна Лъчезар не без злорадство. — И тя също изчезна онова лято.
Георгиев сведе недоволен поглед към папката. Взе някакво листче и го подаде на Лъчезар.
— Това ли е тя?
С трепнала ръка Зако пое снимката. Беше поразмазана, явно увеличена от паспортен формат.
Отново надзърна в лицето на чудното момиче, представило се с още по-чудновато име. Колко лесно намираха общ език с нея! Очите й го пронизаха даже от снимката. Младият мъж въздъхна.
— Тя е, нали? — хищно подхвърли Георгиев. — Знаете ли как се казва?
— Верѐна.
— Другите й имена?
Лъчезар криво се усмихна и отвърна с оттенък на снизхождение:
— Не ми е работа да зная фамилията на Радославовата приятелка.
— А, да — като че се посмути онзи, — разбира се… Тя носеше ли очила?
— Не! — изненада се Зако.
— А лещи? Контактни лещи?
— Не съм забелязал.
— Аха… — Георгиев пак кръстоса пръсти, загледа ги, а после се наклони напред и натъртено, с приглушен глас попита: — А не забелязахте ли нещо странно у това момиче, господин Хисарски?
Зако сведе очи към снимката и ни в клин, ни в ръкав загадъчно се усмихна.
— Питам се — произнесе сътрудникът на НСС, след като не получи отговор, — нямате ли и вие някакво писмо от приятеля си, с което да се обяснява вашето спокойствие за съдбата му?
Отговорът отново бе странна усмивка с някаква подигравателна извивка в ъгълчетата на устните. Георгиев посърна… и слисан чу неприкрита ненавист и болка във въпроса на домакина:
— Защо ровите в една минала история, господине? Минаха почти две години… Къде бяхте по-рано?
Георгиев си тръгна почти с нищо. Зако подозираше, че сътрудникът го е на-мразил. Е, и той не го намираше за приятен. На сбогуване господинът от НСС го попита, не желае ли нещо да добави. Зако отрицателно завъртя глава.
— Не сте от приказливите — някак обидено-укорително подхвърли посетителят.
— Нямам какво да кажа — равнодушно сви рамене Лъчезар.
Сътрудникът остави визитка. На нея не пишеше нищо друго освен телефонен номер и името „Ясен Георгиев“. Лъчезар понечи да я изхвърли, но размисли и я сложи на бюрото.
Както и предвиждаше, навлезе отново в материята на превода чак на следващата сутрин. Негодуването му нямаше край. Той избра най-психеделичната музика, с която разполагаше, и се залепи за клавиатурата. Спря да пише едва когато вечерният здрач го накара да стане и да запали осветлението в стаята. Почувства се изцеден. Отиде в кухнята да измисли нещо за ядене и тутакси подир това се просна в кревата.