Зако почувства, че зениците му се разширяват.
Коланът бе дебел — биволска кожа — широк и подхождащ на притежателя си. От двете страни на чудноватата закопчалка смътно блесна обков от потъмняло сребро, олтароподобни орнаменти с бягащи в извивките на металния шубрак елени. Над хълбоците имаше дупки като от извадени кабъри. Отдясно висеше старовремска войнишка паласка, вероятно от Балканската война. А отляво по грубата кожа на пояса личаха ивици изтъркано.
Зако го повя странен хлад — на този колан бе висяло… какво? Не приличаше на следи от кобур. Може би туристическа брадвичка или кука на манерка…
Манерката в шаячен калъф бе прилепната към кръста на Витан, който спря на опашката пред бара.
— Готин е, нали? — горделиво каза Елица.
Зако дипломатично сви рамене и близна от ракията си.
— Кога си грабна такъв юнак? — опита се да влезе в шеговит тон той.
Елица поруменя от комплимента.
— От няколко дни — послъга тя. — Беше ми на рождения ден, но тогава нещо… Наистина е готин. Като от приказка. — Последното я учуди, сякаш се бе изтръгнало от устните против волята й.
— Охо! — подкачи я Лъчезар.
— Не, вярно е. Ще се убедиш…
Зако крадешком измери с поглед раменете на Витан. От тила по гърба се спускаше дълга тънка плитка. Жените в заведението също го бяха забелязали. Трите кифли смотани от масичката в ъгъла зашушукаха и превзето захихикаха. С хладен интерес извиха гримирани погледи — с коя ли беше дошъл този Крали Марко? Елица грееше като победителка на олимпийско състезание.
— Нали не се сърдиш, че така загадъчно говорех с недомлъвки-недомръвки по телефона? — сети се тя. — Витан ме помоли да го кажа така.
— Разбрах за какво става дума — предпазливо отвърна Зако, мъчейки се да не снишава мелодраматично глас. — … Той… какво общо има с Верена?
Все едно се гмурна отведнъж в хладни води. Отговорът й бе толкова делнично-невинен, че той затаи дъх.
— Проверява дали не е същата, която търси — простодушно рече Елица. — Била негова братовчедка.
Лъчезар се задави с глътката дим. Закашля се мъчително, девойката го тупна два-три пъти по гърба. Той лудо я изгледа с почервенели очи и взе да трие сълзите си с хартиена салфетка.
— И? — изграчи накрая.
— Нищо друго не знам. Иска да те пита знаеш ли й имената и изобщо нещо повече за нея и Радо… Как му викахте вие — Чадото ли?
— Дичо.
— Дичо?
— Ъхъ. Радослав — Радко — Радичо — Дичо.
— Ха! А… Зако, какво точно стана с тях? Не са ги убили, нали? Щото говореха…
— Заповядай — това бе Витан, поставяше пред момичето поръчаното мляко. За себе си носеше бутилка „Димят“ с две чаши, очевидно и за Елица. — Нямат осмарски пелин — додаде със снизходителен укор.
При думата „пелин“ Лъчезар отново се позадави.
Верена обожаваше само това пред всички останали алкохолни питиета. А другото вино, което сръбваше в краен случай, беше тъкмо…
— Мерси. Зако, живи са, нали? Не им се е случило нищо… — Елица не посмя да довърши въпроса си.
Лъчезар не забеляза Витан да реагира, нито трепна ръката му, пълнеща чашите с вино, но бе убеден, че младият мъж е целият в слух.
— Не — категорично заяви той. — Избягаха. Не са тук — и погледна предизвикателно към Витан.
— Къде? — любопитстваше Елица, макар че темата явно не й беше присърце. — Толкова ли не можа полицията да ги защити от онези мутри?!
— Мутри! — изсумтя Лъчезар с гадливо презрение. — Виж, тия, дето ги закачаха, те не са живи. А Дичо и Верена просто се покриха от други неприятности… — последната реплика той адресира отново към безмълвния Витан.
— Аха, разбирам — кимна момичето.
Какво ли разбра, учуди се Зако. Навярно си е намерила някакво обяснение. То е близо до акъла — кой му се разправя с властите, даже и да си прав — ще ти го признаят ли у нас?
Витан донапълни чашите, седна, чукна се с Елица и с кимване рече наздраве на наежения Лъчезар. Отпи с притворени очи, наслаждавайки се на глътката.
— И къде се скриха? — небрежно попита той.
Баритонът му прозвуча почти светски и Зако се възхити на самообладание-то му.
— Където няма да ги намерят недоброжелатели — рече с леки бодли в тона.