Елица следеше двамата мъже, сякаш наблюдаваше отблизо тенис на маса.
— Аз не съм от тях.
— Как да бъда сигурен?
Витан бързо стрелна с очи Елица. Девойката се размърда и с престорено безгрижие предложи:
— Зако, да ти взема още едно… ракия пиеш, нали? Мисля да хапна един кроасан.
Умно момиче си ти, умили се Лъчезар и признателно й даде чашата си, неусетно изпразнена от съдържание.
Елица се измъкна и запровира сред тарапаната. Пред бара тя спря, обърна се — първо към огледалото и, малко тревожно — към масата с двамата вътрешно настръхнали като петли мъже. Опашката пред нея бе отчайващо малка и, за да се позабави, тя реши да си полафи с бармана — поне се познаваха отдавна, колкото и рядко да минаваше през това заведение.
Пръв наруши затягащата се пауза Витан:
— Повярвай ми. И аз като теб съм българин. Не искам да й навредя никак.
Определено имаше нещо особено у този Витан. Виж ти, какъв довод: вярвай ми, защото съм българин… Недостатъчно избистрено прозрение запулсира в съзнанието на Лъчезар. Досега бе чувал нещо подобно само от Верена. И сега отново — убедено, без сянка ирония, но със зле прикрита гордост. Да не е от откачалките на Гелеменов или друг луд патриотар? Ами! Кога тези пък са изговаряли думичката „българин“ с такова достойнство!?
… И от друга страна, външността често лъже, нали — и в положителен, и в отрицателен смисъл. Ами ако…
Зако припряно извади тефтерчето си, намери чист лист и го откъсна. Надраска нещо на него и го плъзна по масата към Витан.
Онзи го взе безразлично, загледа се в руническия надпис и след първоначално изумено свиване на вежди изведнъж се усмихна.
— Не… не, не съм — и тихо се засмя, по момчешки, радостно.
— Тогава какъв си? — по инерция саркастично запита Лъчезар с кисело-уморена гримаса. — И ти ли си ченге?
— Почти.
Витан бръкна в пазвата си. В дланта му пред тръгналите да излизат от орбитите Закови очи блесна злато.
— Царев джамач16 съм — простичко рече младият мъж.
Лъчезар преглътна на сухо и пипнешком затърси кока-колата си. За малко не изпусна шишето, погледът му не се откъсваше от предмета в шепата на странния непознат, нарекъл се Витан.
— И съм неин приятел — додаде той.
Стисна юмрук и прибра знака на пълномощията си обратно в процепа на ризата.
Зако се отърси от шоковото усещане и промърмори:
— Казал си на Ели, че с Верена сте рода…
— Общи корени по майчина й страна имаме.
Лъчезар побарабани с нервни пръсти по масата.
— Имаш честната ми дума, че не съм дошъл да навредя на Верена-змеица. Та тя е наше момиче, от Испорово коляно. Нивга не бихме я наранили.
Вярваше му.
Разглеждаше човека пред себе си и се мъчеше да се успокои.
И все пак нещо го държеше нащрек и той си спомни:
— Как тогава се случи, че е била омагьосана?
— Беше тъй сторено, щото да не пострада тя в нашите си разправии. Помогни ми. Трябва да я намеря.
Зако се озърна с невиждащи очи по заведението. Гърмеше в стерео съвсем свестен хит на „Гарбидж“. Наоколо бърбореха и поглеждаха към телевизора, по екрана пълзяха кадри на Евронюз от ставащата вече банална Прищина. Някакъв тип, вероятно чиновник от банката на ъгъла, се опитваше да говори по мобифон… Краят на двайсети век. Ала до него, до Лъчезар Хисарски, на масата седеше без следа от припряност и нетърпение първото хилядолетие след Христа… То властно и неумолимо чакаше отговор на въпроса си.
— Хубаво… Слязоха в Долната Земя, каквото и да означава това. Край едно село на морето има сух кладенец, през който можело да се премине… оттатък. Радослав обеща, че ще се върнат някой ден. Имаха малко проблеми, но всичко се уреди за тях…
— Да те питам — меко прекъсна Витан и леко се приведе напред.
Зако напрегна слух, за да чуе…
… Когато дойде Елица, те вече бяха млъкнали. Разтревожено се взря в лицата на младите мъже. Притесненията й се уталожиха, щом те чукнаха чашите си — без думи, но тържествено.
Почти като приятели.
И вече не тегнеше гръмотевично напрежение помежду им.
Разговорът продължи на общи теми — мачовете, скъпотията, новите филми и последните музикални хитове. Естествено, говореше Елица, Лъчезар повмъкваше съгласие и, рядко — по някое обтекаемо възражение, а Витан само кимаше и се усмихваше разсеяно… почти без следа от вътрешната мрачна възбуда.