Заведението бавно се опразваше.
Към единайсет и половина Зако увисна на барплота и заплетено рече:
— Жорко, пусни Дичовата касетка…
— Руските, белогвардейските? — уточни барманът, който имаше представа как завършват такива молби. — Ама да не се натряскаш пак… Ели и гаджето й ли ще те приберат?
— Няма да се офлянкам този път! — подразни се Зако. — Айде де… Мерси. Сипи сега едно малко за последно…
Върна се на масата и завари Елица и Витан станали да си вървят. Опита се да ги разубеди, но напразно.
Момичето се отби до тоалетната, а младият мъж поостана, за да я изчака. Гледаше в телевизора.
Лъчезар, опиянен от ракията и усещането, че този път е свършил нещо свястно, подаде на Витан бележка.
— Написах ти селото и как се стига дотам. Знам го добре, едно време летувах на същото място. Геранът се намира на юг от него, близо е до бреговата линия. Точно там са стръмнини, ще го намериш…
— Да, имам и свои начини.
Ръкуваха се. Лъчезар смътно усети хладнина в стискането.
— … Там ли ще ходиш?
— Вече да.
— Хм… Ами, предай й много поздрави от мен. И… а, чуй — посочи тонколоните.
— На Дичо една от любимите песни! Нему също предай поздрави. Да са щастливи…
И точно в този миг Зако зърна как някаква сянка пробяга в очите на Витан при споменаване името на Радослав.
— изрева от касетофонния запис вокалът на групата.
Сякаш пропаст зейна под смаяния Лъчезар. Като товарен влак го връхлетя съмнението, дали и този път не бе постъпил грешно!
Триста проклятия!
Елица изникна и повика приятеля си.
— Чао, чао, Зако! Обаждай се! — възкликна тя, хвана Витан под ръка, който, криейки очите си, кимна за сбогуване и те тръгнаха по стълбите нагоре във вечерната София.
Лъчезар остана известно време прав, със засилващо се главоболие и тъпо отчаяние.
Този път като че бе предал не себе си, не своята в крайна сметка нищожна безопасност.
Някъде, в някакво неизвестно пространство-време Радослав можеше да си има неприятности.
Защото този Витан, ако и да желаеше добро за Верена, то съществуването на Дичо не му влизаше в сметките, дори комай се дразнеше от това, че змеицата си бе харесала някакъв момък. Бог да ги бие всички тайни служби по всички Земи и всички епохи!
Зако рухна в стола и захапа цигара. Щракна със запалката и му замириса на горял филтър.
Пфу, заплес, беше ти последната!
Пропадаше като със заплетен парашут и твърдта земна се носеше срещу му като наказание за пропуските и нехайството му.
„Нещо не стана дума за георгиевците. Забравих да ги предупредя, че и те душат — помисли си внезапно той. — За добро или за лошо? Какви конци оплетох, Господи, с този разкашкан от поркане мозък!!!“
А песента продължаваше да заковава в ушите трески рок-страдание:
Предчувствие.
И той перна недопитата си ракия, която с гранатен трясък се разби на пода.
— Опа! Ай-де! — реагираха рехавите редици среднощни купонджии.
— Хиляда лева за трошачите! — провикна се барманът.
Зако мълчешком преглъщаше мъката си и нямо молеше за прошка всички, които щяха да преживеят по негова милост интересни времена.
Какво можеше да направи сега?
3
Въпреки късната доба, Ясен Георгиев седеше в кабинета си, мръщеше се от резките електрически сенки и четеше разпечатки с информация, която може би имаше отношение към някой от случаите, които разработваше.
Най-много за момента го интересуваше само един.
Делото „Златна ябълка“ придобиваше нов, неочакван обрат.
Георгиев имаше наум в една от версиите, че подобен развой е следвало да се очаква. И въпреки това събитията го изпреварваха.
Досадата от пропуска се изтриваше от почти спортната треска, че може би е на ръба на не просто важно разкритие — имаше го вече записано и подшито в папка с гриф „Съвършено секретно“, заключено на сигурно в сейф. Отваряше се възможност да получи заподозрян… ако е коректно да използва такова определение спрямо лицето Витан.