— И това… със заклинания, с какво — тя размаха ръце, — ммм?
— Словата само ума загряват и волята на магесника в боен ред строяват. Колкото по-напреднал е човек по пътя на магията, толкоз по-малко нужда има думи заклинателни да бъбри, с десница знаци чудесни да сторва. Мисъл и страст слова и ръце заместват, мила Елице.
— Ами… ясновидците, които чуват гласове… те?
Витан изтупа пръстите си от невидим прах.
— Тях Дарбата ги владее, не те нея. Всеки вижда по нещо. Усеща къде е някой човек сред безчет други или що ни чака в бъдещ ден съзира. То е като силата на ръцете. Едни вдигат десет оки, някои осем, други — една, ала сто пъти без прекъсване! Ала… Туй, що като послания получават, то е нещо немислимо. Немислимо, защото невъзможно е да бъде изречено-казано, не може да бъде назовано. А има ясновидци, те дръзват да тлъмачат непреводимото, турят великото в тесни плоски рамки на речта човешка, сиреч в образ на разсъждение… Как да го река по-ясно? С хорски език не става… Има друг за това.
— Ти знаеш ли тоз език? — попита съвсем сериозно Елица.
Той се подсмихна.
— Бих бил Превелик, ако го знаех. А и Езикът не е един. Ала видело-разбираемо става туй, щом излъжем думите. Ето, снимка пак си представи. Ясно ти е за какво тя говори, защото тез неща си виждала преди. Ала е плоска и ако снимат нещо, което е доста засукано, с височина, дължина и широчина… ще ли го познаеш? Ами нещо, което има повече от шир, длъж и високо…
Елица се замисли за миг.
— Говориш за повече пространствени измерения, нали?
— Мм… Да, щом ти е по-лесно, представи си го така. Сега с тез думи го казвате…
— „Както… сега… казвате“ — озадачено, но със закачлива усмивка, тя повтори подир него. — Сякаш ми говори някой стар дядо, не ти, ха-ха!… О, не се сърди! Шегувам се!
— … Не ти се сърдя…
— Разбирам което разказваш… А… има ли нещо вярно в тези истории за магьосници, които се превръщали в различни животни, както в приказките?
— Тези не са хора. Великите Майстори на Лъжата обаче могат да проникнат в съзнание на животно, да го приспят и яхнат ума му, да чуват и виждат през него. Отстрани наистина изглежда, сякаш превърнали са се в орел, кон или куче! Ала туй е хлъзгаво умение, може да разстрои разсъдъка, а пък ако убие някой животното, магьосникът ще почувства смъртта на създанието, което е обсебил… а туй наистина Страшно е!
— … Човек може ли да бъде тъй… „обсебен“?
— Да, ала по-мъчно е. Най-бива кога е драговолно… и кога доверяваш се на другия. Сиреч, когато го обичаш. Обичаш! — не само обладаваш или искаш за своя си корист! … Сегашните хора бъркат любов с плътската наслада, макар в плътското влечение огромна дива сила да има, не обуздава се лесно. Прастара мощ е, а Обичта е друго… Всички времена имат недосхващане за туй, ала сега като че ли е най… Не, не бива да съдя… За що умисли се, Елице?
— Слушам те. Никого не съм чувала да говори така.
Умълчаха се за малко. Дъждовното воинство във висините скри слънцето, притъмня и прихладня. Елица обърна с клечка умрял бръмбар. Отдолу се разбягаха дребни мравчици. Девойката се загледа в тях. Суетяха се като работници, демонтиращи стара гемия.
— Мъртвите… — внезапно попита тя, като стрелна с бързи очи мухата, която Витан преди малко бе лишил от живот. — Къде отиват?
— Къде отиваме… Връщаме се, откъдето сме дошли, навярно.
— … Говорят ли?
— Мъртвите затова са мъртви, защото не говорят. — Той се позамисли в припомняне на нещо. — Понякога душите се задържат по-дълго край любими места или приятели. Това ли имаше да питаш?
— Сетих се за баба ми… — с прелетяла сянка на тъга рече Елица.
— Отделен от тялото дух угасва бърже или бавно тлее… а нищо чудно е да се слива със…
— Кое? С Божествеността? Която е като огън, а душите — искри? Или… Бог се състои от всички нас… и раждани преди, и тези, които живеем сега, и неродените още. Познах ли?
— О — отрони Витан, с почуда и възхищение, — туй не знам го, Елице. В Магията, не мисля, че чак нужно е общуване с Божественото, защото тя не е да търсиш Тангра в душата си, ами само да боравиш със Силата в многото й лица, от Небето дадени… Уменията на Магията нямат нищо общо с Прозрението или как да си щастлив, да се погаждаш с хора и себе си, макар те важни неща да са, понеже трябва да бъдеш сигурен и да вярваш на сърцето си…