— Какво е съдба?
— Ами… Не, не е нещо писано като книга, ами нещо като амулет, талисман, чието предназначение трябва да откриеш. Инак той става да го ползваш за какво ли не… Да речем, съдбата ти е сабя — сиреч воин да си… ала свикнали са те да бъдеш земеделец и затова може цял живот да косиш с нея трева, докато един ден дори за миг само се не случи да я развъртиш, дай Боже за право дело — и тогаз Съдбата ти е изпълнена. Разбираш ли? Някои само за много кратко правилно използват съдбата си. Тя е много… като глина на грънчарско колело…
— Пластична?
— Да, пластична, тъй. Ала иска своето. Променя се, но не много, Същината й остава.
— А прераждането, какво мислиш за това?
— Няма минали животи. Животът е един и Награда е, дадена ни… занапред, в аванс.
— А как тогава има хора, които си спомнят предишни животи?
— В мнозината си туй лъжовни спомени са, дължат се на паметта от кръвта на прадедите. Както очите ми „помнят“ цвета на очите на моята майка…
Той млъкна, сякаш ударен.
Елица пламна и веднага припряно се обади:
— Генетична памет, да, чувала съм. Значи, не са чак такива глупости тези окултни учения…
— Повечето заблуди са. Или неволни лъжи. Или начало на търсене на истините. Което е едно и също, казано с други думи. Инакво е, щом с двоен умисъл е…
Елица отново погледна критично към списанията и заяви:
— Е, мен ми олекна. Винаги съм си мислила, че има нещо. Вярвам в чудеса! Особено в хубавите.
Под кестени се криеше книжна сергия. Те спряха пред шаренията заглавия.
— Ето тук работеха Верена и Дичо — подшушна Елица.
Витан застина и й се стори, че той сякаш души въздуха. Прокара длан над бордюра като металотърсач над заровено имане. Двамата младежи на сергията го загледаха с почуда, после отново зяпнаха Елица, която внезапно се бе почувствала самотна, докато младият мъж с нея сякаш бе на светлинни години разстояние…
Момичето плъзна пръст по „Как да преодолеем депресията“, а Витан отсъстващо прелисти нещо за Исус Христос в зелена обложка.
Продавачът на сергията ко̀со изгледа явните „самогледковци“, подсмихна се красноречиво на приятеля си, който седеше до него с китара в ръцете, и насочи цялото си внимание към доста готината полицайка, спряла пред любовните романи. Младата жена носеше значка с Мадарския конник.
— Прощавайте, каква е тази значка? — попита продавачът с явната цел да завърже разговор встрани от литературата.
— Български съюз за конен спорт — сухо отвърна полицайката и деловито повдигна избраните романи. — Колко?
Тонът й говореше, че не й е до излишни приказки.
Сергиджията с разсеяна усмивка взе парите, върна ресто, пожела всичко хубаво и я изпрати със съжалителен поглед.
Каза на приятеля си:
— Ау, оса!
— Оса? — ухили се китаристът. — Тежък си. Оса била… Само щото те отряза ли?
— Това беше ком-пли-мент. Нали си виждал оса? Е те т’ва е жена — тънка талия, супер бедър, стройни крака, големи очи. Характер. Мечта!
Двамата прихнаха.
— Нещо ще желаете ли? — попита подчертано учтиво към Витан.
— Много неща — отвърна той така, че Елица отново се стегна.
— Извинете, лека работа — каза тя смутено към продавача и забърза да отведе скования си любим.
Малко се разсея, когато по-натам до едно бистро те видяха гълъб, който се разхождаше по масите сред чаши и пепелници за радост на деца и родители. Птицата бе бяла, с кафени пъстрини, които на светлина преливаха от червено-лилаво до пауново зелено. На крачето си носеше червен пластмасов пръстен с цифри (02 96 0742). Оглеждаше наоколо с кафяви очи и се суетеше по свой гълъбски начин. Много-много не позволяваше да го галят, не удостои с внимание предлаганите му пуканки, но прие шепа семки от самотно девет-десетгодишно момиченце на пейката до капанчето.
Витан се заинтригува не от птицата, а от медальончето, което носеше малкото девойче — тънка метална пластинка с гравиран дракон. Замислено и топло той се усмихна.
Докато Витан плащаше поръчките в уютна сладкарница, на Елица отново й направи впечатление неговото отношение към парите. Той с явно презрение и лекота даваше банкноти и пазеше металните монети.