— Защо така? — попита го тя.
— Хм… — той сякаш леко се учуди на навика си. — Ами… тъй. Книжните са ми сякаш без стойност. Не е нещо страшно! — додаде той с тих смях и я помилва по ръката.
Тя се притисна за миг към него, но си отбеляза наум, че приятелят й пак се измъква от отговор. Ето, например, Витан носеше часовник на дебела каишка, страшно стар, с толкова изтъркан циферблат, че не се разчиташе марката му. Цъкаше гръмогласно, като будилник. Елица нито веднъж не видя младия мъж да го погледне, когато казваше часа. „Толкова сме си свикнали, че не се поглеждаме“, обясни шеговито той. Девойката остана със смътното усещане, че не желае да дава обяснения.
И не бе съвсем вярно, че не ценеше книжните пари. Веднъж в един подлез той се закова на място, пленен от музиката на уличен гайдар. Слушаше със затворени очи, изпънат, сякаш гласът на инструмента вливаше в него напрежение…
пищеше и стенеше, смееше се и викаше от победна радост гайдата,
през времена, през земи и животи, през кръв и смърт, през загубено и намерено, пееше право от дома и за всичко свидно!…
Витан опипа колана, после, изненадан, че не намира това, което търси, бръкна в джоба си. В пръстите му изшумоля една от новите едроцифрени банкноти, той я пусна в шапката на музиканта и увлече Елица подир себе си, сякаш бързаше да напусне това място.
— Ти не… — понечи да каже нещо тя.
— Заслужава и повече! — отвърна й той, с нежелание, с отбягващи я очи…
И как го заобича още по-силно за това!
Колкото обаче и да внимаваше, светът край тях запълваше пространството с всичките си прояви. Минути след като бяха послушали в прохладен подлез нещо прекрасно от Вивалди в изпълнение на млад цигулар, те двамата налетяха на поредната тъмна страна на живота. Възнеприятна сцена: скинари, спипали циганка-джебчийка. Животинският рев на ритнатото с кубинка в стомаха момиче изправи Елица на нокти. Прилоша й, когато минувачи и търговци на сергии одобриха саморазправата. Витан веднага я поведе по една странична уличка, почти тиха, в която дори жегата на деня сякаш бе забравила да надзърне…
Наоколо по стените висяха плакати за концерти на рок-групи, обяви с покана за езикови курсове… и некролози, понякога с млади лица, като тези на щураво изглеждащите пънкарчета, които ги помолиха за цигара.
По булевардите виеха линейки. Модата на тесни черни панталони с клоширан крачол не се съобразяваше с горещината. Минаваха момичета, качени на смайващо високи токчета и чудовищно дебели подметки-платформи. Тананикаха си песнички на групата „Б.Т.Р.“, бъбреха, кихаха и кашляха от плъзналите по града грипове и хреми, но оставаха по гол кръст, защото смятаха, че така са красиви. И не беше лъжа. Витан й ги посочваше и казваше:
— Няма по-хубави от българките! А от тях най-красивата ти си…
Неусетно стигнаха Централна гара — чалги, мръсотия, суетня — и Витан се отби на билетните гишета. Елица се разтревожи.
— Ти ще ходиш ли някъде?
— Може би. Искаш ли да гледаме кино?
А след прожекцията навън бе настанало изключително благо време, тихо и ясно, почти свежо. По улиците цареше спокойствие и само от заведения и магазинчета, където мигаха екрани на телевизори, се донасяха ревове и възклицания на запалянковци.
В прегръдката му времето летеше, крачките се нижеха и разстоянията се свиваха…
Поспряха на площад „Народно събрание“. Вдигнаха глави към паметника на Цар Освободител. Витан стисна зъби. Елица внезапно изпита непоколебима увереност, че това му е нещо като навик — да застава тук и да поглежда… какво?
— Нике, богинята на победата — рече тя, като посочи крилатата фигура с меч, рееща се над войниците. — Като малка все я рисувах, само че не й харесвах, че е въоръжена…
Подминаха зелено-бял полицейски джип, който се тресеше от бурен смях — навярно в колата четяха някое ново българско криминале или „101 вица“.
Когато закрачиха в здрача на нейната улица, девойката каза:
— Оттук някога минаваше трамвай. В по-тясното на улицата бръснеше кленовете и се клатушкаше като кораб. Бях много малка тогава. Чудно е, как си го спомням…
С безпокойство си помисли, че любимият й ставаше все по-умислен и самовглъбен.
Какво го мъчеше?
Не смееше да попита…