Добре де, стига спомени. Стига ченгета, агенти, педерасти и депутати. Стига от това вонящо лицемерие. Не е длъжен да ги харесва или оправдава, нито бяха достойни дори за омразата му.
Някой ден ще си хване и омае някоя Веренина братовчедка. Ще я накара на всички биячи да им се случат най-квалитетните бъбречни кризи във Вселената!
В съзнанието му внезапно изплува един случай. Бяха на купон вкъщи. Вече се бе налял доста — сигурно затова досега споменът се криеше от съзнанието и само повличаше съпътстващи го мисли, както подводна скала далеч от брега пени вълните над себе си. Та тогава се бе загледал в Радослав и Верена. Те седяха, леко приведени напред в една и съща поза на съсредоточено внимание, и слушаха разсъжденията на Павката за това кое е щастие и изобщо постижимо ли е… не, може би за друго говореше запаленият македонец, не това беше важно в припомняния епизод… Беше им завидял. Да, завидял, ето сега пак чувстваше същия горещ и задушаващ самосъжалителен прилив. Те се докосваха с върховете на пръстите, почти незабележимо за смълчаната компания, и сякаш през тях протичаше високо напрежение. Зако се сети, че проумя усещането си, в главата му тогава се мярна нещо като самооправдание: това е бяла завист… Глупости! Няма бяла, няма черна — просто завист, сиреч нищо общо със способността да се зарадваш на чужд успех, на чуждо щастие. Именно защото е чуждо. Невъзможно да имаш в него никакъв дял… Все едно да се грееш на огън от полароидна снимка…
И в онзи момент, както се беше втренчил в профилите на най-близките си приятели, те — той и тя — трепнаха и за миг го стрелнаха с очи. Дичо леко се ухили и отново обърна лице към Павел, а Верена задържа синьо-зелен взор върху мигновено изтрезнелия Лъчезар. И тихичко му рече — Боже! с ушите си ли я беше чул тогава?! — „Трябва да има и за теб щастие, Зако, вярвай го.“ Той се изуми, защото изобщо не беше съумял да оформи някаква мисъл, а момичето с необикновено излъчване вече му отговаряше като на зададен въпрос.
И какво направи след това? Ами донапи се — трогнат и мрачен от жеста на внимание — не желаеше никой да надзърта в душата му. На сбогуване Верена му каза: „Извинявай, ако имаше нещо нередно, Лъчезаре…“ Изглежда тогава, както никога преди, той бе близко до прозрението, че девойката с люспестата рокля не е от този Свят.
И че много скоро този свят щеше да я прогони, понеже не можеше да я разбере.
Защо ли тогава не сподели мъглявите си пророчества с Радослав, виденията, които предвещаваха неприятности? Колко беше свикнал да не си вярва, да свежда глава пред непреклонната околна среда. Бъди като другите, мисли като другите, имай потребности и стремежи като другите. Пфу!… Отдавна трябваше да си иде оттук. Още щом беше получил Съобщението, веднага, начаса!
Спокойно, момче! Всяка, даже кофти ситуация си има предимства. Ето, в случая разполага с важни сведения, които да бъдат от полза за Верена и Дичо. Когато ги срещне.
Ако това се случи.
Той изтръпна.
Това… какво беше? Интуицията, вътрешният глас? Или присадените му отвън негативизъм и съмнение в силите и възможностите му? Отново видение?
Колко лесно каза на онзи копой: „Да, бе, нямам проблеми — ходя до Долната Земя по-често, отколкото до клозета.“ Истината обаче не му се виждаше толкова розова.
… Защо ли още се страхуваше да отиде там?… Тук имаше ли нещо да го задържа?
Да.
Страх.
Страхът от неизвестността. Защото в човешкото въображение неизвестното таи неприятности. Откъде такова предубеждение? Та историята на бъдещето още не е написана. Черногледство ли е само? Ами известната максима за най-добрата защита — нападението? Не говори ли това за една вродена, безочлива и безогледна агресивност на човешката раса — нейното истинско предимство в еволюционната надпревара. Въздигане с най-груби средства, ето кое е довело хората над останалите видове, не разумът. Сетне било оправдано с божествен произход — значи арогантността е неотменимото ни право. Правото на всеки успял, който става Прав, понеже е Пръв на финала. Бе чел, че вълците нападали само ако почнеш да се държиш като плячка. Иначе са просто любопитни. И имат респект пред неизвестното, каквото остава за тях човекът. Значи, животинското у хората е дори по-примитивно и неблагородно от вълчите инстинкти. Хищниците не са опасни, защото са диви. Само „очовечените“ животни са истински страшни, защото живеят редом до хората. Кучетата например. Има и други същества, които нападат винаги и просто така, заради самото насилие — това са акулите. Съвършените убийци. И тогава къде е Божественото в рода Хомо Сапиенс? Цялата история е един опит да се обуздае това зверско потекло, опит, да признаем, не дотам успешен. Исус Христос проповядвал: Не се противете на злото. Това — какво е? Капитулация?