Точно тогава замъкна при себе си Радослав. Със срам си призна, че го прави от егоизъм — имаше нужда от свой човек, с когото да тренира така, както смяташе за редно. Дичо ходи с интерес осем месеца и после още година като по задължение, но накрая взе да се отдръпва. Нямаше толкова целеустременост, по-точно не в тази насока. Той бе прекалено мечтателен, за да се занимава за дълго с реалния свят. Пък и контролът от страна на приятеля му бе отслабнал — Зако вече сериозно и незабележимо за другите пропадаше в огромна душевна дупка. Тренираше и пиеше. Остана от инат. Поне го имаше в излишък. Но се обезвери. Успокоението, че е нормално в България да се оплескат и профанизират нещата, не му действаше, дори го вбесяваше с овчия си фатализъм.
Но… бе твърде съмнително само той да бъде прав, а другите да грешат. И сигурно така трябваше — както го правеха другите.
Неусетно намрази онзи състезателен дух, който преди го тласкаше напред към предизвикателствата. Мъчително и с ужас, в един прекрасен ден Лъчезар призна, че го е страх. Откъде бе дошло това?! Намираше, че не си е на мястото, че се занимава със съвсем чужди му неща… Отговорът се криеше в това и Зако го осъзна: страхуваше се именно от разбирането, че безгрижието изтича като пясък от часовник. Някаква незнайна сила го зовеше. Той се преструваше, че не чува… ала чуваше и затова се страхуваше. Най-вече от себе си.
Зако трескаво намери цигара в измачкания пакет и се помъчи да се скрие от спомените зад облак дим. Гърдите вече го боляха от пушене, но бе благодарен, че така се откъсва от мислите си.
Опря крака в канапето и залюля креслото на задните крачета. Добре де, хубаво. Нещо става. И? Няма ли в момента нещо по-практично и належащо за обмисляне, не толкова отвлечено и екзистенциално. Той почти се ухили и понечи да си дръпне отново…
Щракна автостоп на касетофона, Лъчезар изгледа с неудоволствие стария си „Шарп“. Стана от фотьойла, дълго се взира в стотината грижливо подредени касети, събирани с години: Мерилиън, Ейша, Цепелин, Флойд, Кокни Ребъл, Джудас, Сабат, Назарет, Юрая, Мейдън, Стейтус Ку, Деф Лепард, Кланнад, Шиниъд О’Конър, Майк Олдфилд, Ениа, Ю Ту, Стоунс, Манфред Манс Бенд, Майкъл Шенкер Груп, Снейк, Кримсън, Металика, Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл, Китаро, Бон Джоуви, Гънс, Ей Си/Ди Си, Форинър, Тенджърийн Дриймс, Рейнбоу, стари неща на Смоуки и Скорпиънс, саундтракове от филми и още много други свестни неща… а колко още би искал да има!…
Какво да чуе за последно?…
Погледът се отплесна към страничните рафтове. Книги. Секцията пращи от тях, стоят в кашони под канапето, в килера, под стълбата за таванското. Те са по етажерки, масички, первази… Знаеше къде се намира всяка една. Неговото богатство. Би могъл да зареди цяло читалище с предимно качествена литература, сред която издания на „Пенгуин“, речници „Лонгман“, някой-друг „Уебстър“…
Сашо! Георгиев спомена, че бил изчезнал, нямали сведения за него в Щатите. Някак никак не го развълнува това! Хич. И родителите на Радослав бяха странно спокойни за сина си. Е… навярно същото безгрижие, дай Бог, ще завладее и баща му. Не че не се разбираха. Само че нито искаше да дава обяснения, нито можеше да го остави така внезапно и съвсем сам, ала нямаше изход. Руснаци, французи, израелци, англо-американци, може би и араби, индийци, иранци, терористи, да не споменаваме родните български тайни стражи на държавността — всички безупречно дресирани изроди преследваха някой си Лъчезар Хисарски като гладни вампири. Трябваше да се маха. Колкото и да не вярваше на историите в екшъните и крими-трилърите, той смяташе, че действителността е по-гадна, не толкова зрелищна, но ужасна и безмилостна. Досега имаше късмет. И сполучливо изметнал се за него сблъсък на интереси. По-скоро второто. Задача номер едно сега бе да се спасява.
Зако пъхна в отворената пластмасова джука на касетофона „Дорс“ и заприбира дрехи в раницата. Това е. Други задължения към този свят не останаха. Ах, да, двайсетте бона на Хъшо. Чудо голямо. Ако е орисано, ще му ги върне в злато. Хъшо не е примрял за тия жълти стотинки. Нещо друго…?
Елица!
Ей, какво ти става, как можа да забравиш Елица!
Божичко, това момиче също беше в кюпа и белята много скоро щеше да я намери! Дали онзи цар-Симеонов кадесар щеше да я защити? Щеше ли да е в състояние? Въпреки останалата мътилка от запознанството им и сумрачните съмнения, момъкът изглеждаше много по-различен от аналозите си в настоящата модерна епоха. Ако сър Уолтър Скот не си е фантазирал без задръжки, то някак по̀ биваше да се довери на човек с ранносредновековни понятия за чест, който хабер си няма от „съображения“ като политическа целесъобразност. Както няма представа и за чудовищните възможности на тайните правителствени служби на ХХ век.