Витановата сабя.
Елица едва не я изпусна — толкова й натежа изведнъж. Почувства, че й прималява. Девойката остави стоманената халосия на масата и приседна на стола.
Колко ли кръв е изпила… Що ка̀пи си накарала да опустеят…
Господи!
Витане, мили мой, кой си ти?
Мислеше, че ще получи някакъв отговор, след като извърши това гадно претърсване. А вместо това въпросите забръмчаха в главицата й като разтревожени пчели в кошер, сляха се в многоглас хор и остана само една пропаст недоумение, изумление… и страх.
В калъфа на лъка имаше още платнен пакет, белязан с катранени символи:
Под тъканта му внезапно блесна някаква материя, може би коприна, преливаща в дъгоцветни арабески. В плата, който девойката автоматично прецени като достатъчен за две рокли, имаше чифт ориенталски женски пантофки — богато украсени и с извити нагоре носове. Намери още златен гребен, сребърно огледало и малка кама със скъпоценен камък в покрита с филигран дръжка. И някакви шишенца от бледозелен камък… Елица остави тези находки.
Вместо тях придърпа тежката торбичка с острите метални неща в нея. Наистина бяха върхове на стрели. Нанизани в няколко връзки, те очевидно принадлежаха към типове с различно предназначение — обикновени и двуроги, тънки и масивни, както и с изрязани отвори или завъртени улейчета като на съдийски спортни свирки, но повечето имаха листовидна форма, с огънати в противоположни посоки крилца. И по тях блестяха ръбести руни.
Елица приближи едно от остриетата до лицето си. Руните светеха. Сякаш сърцевината на метала бе полустопена и през дълбоко сечените знаци проникваше светлината и жарта… Ала някаква мразовита жар — безмилостна, безмозъчна и безчувствена…
— Варай! Остави това веднага!!
Елица подскочи и изтърва върха на стрелата, който тупна тежко върху покривката.
На вратата стоеше Витан с почти безумни очи и протегнати напред ръце. Видът му още повече изплаши Елица, която не можа да продума, преди той с две стремителни крачки-скока да се озове до нея.
Девойката отстъпи в паника пред връхлитащия млад мъж, но той се движеше спрямо нея като свръхзвуков изтребител спрямо гълъбица — хвана я за ръцете и с лекота я отнесе встрани. Тя се опъна, готова истерично да изпищи…
… но нещо толкова отчаяно и молещо имаше в ръцете му и в тялото му, към което я притисна, че тя замълча и се отпусна…
… и нещо скочи от масата!
Елица не се сдържа и късо изпищя.
После остана без дъх — толкова силно я беше сграбчил Витан. Тя пак се засъпротивлява, докато до съзнанието й не стигнаха настойчиво повтаряните му думи:
— Елице, Елице, свърши се, спрях го, спрях го, обич моя, свърши се…
В окървавена длан той стискаше върха на стрелата, който бръмчеше като стършел, а руните по метала святкаха яростно. Елица зяпна към това чудо.
Смъртоносното парче се укротяваше в ръката на Витан — бръмченето утихваше, руните бледнееха, а край пръстите на Витан танцуваха бледи светлинки, прилични на мълнии.
Върхът на стрелата млъкна и ореолът угасна. Младият мъж задържа още малко острието и го пусна на пода. Върху килима капнаха няколко пръски кръв. Витан посегна към разхвърляните си вещи, издърпа дълга ивица американ и стисна плата с наранената си длан.
— Не биваше да пипаш тез жила — взе си той дъх и рече с предишното си меко спокойствие: — Други докосна ли?
— Н…не…
Той кимна, но заоглежда дяволските парчета метал.
— Те от карпатско желязо правени са — внезапно тихо рече той със зле прикрита гордост, сякаш в унес, — от кърчии37 донесени, от чъванчии38 в Плъскова ковани, в самодивска вода калени и с магии бойни баени… А таз стрела пееща е, за по̀зов служи, а и страх всява… туй са ловни, от Хала Йоан39 купувани чак в Бохемия… И дубровнишка кама имах, ала на̀, отиде си веднъж за скъп дар, как ми се ще сега да можех да ти я покажа…
(Елица слушаше с нарастващо паническо изумление)
… колко беше красива, с филигран като нашенски… Тази, която за беляк съм взел ти, също хубава е, да… В Биляр я поръчах. Хареса ли пантофките? От Велики Болгар са… и огледалото, и свилата…
— Кой си?! — отчаяно почти извика тя. — Какво става!? Обясни ми… ох, и тук ли те удари онази стрела?