Пред Вананд и другите злощастници зинаха вратите към подземията.
Сломени, те покорно влизаха вътре, без да се налага стражите да ги насърчават с копията си. Ученикът на колобъра тъжно се извърна да види за последно слънцето.
Капаците хлопнаха и настъпи мрак.
А после светнаха миризливи факли.
Един по един отвеждаха затворниците.
Никой не се завръщаше.
Вананд загуби представа колко часове или дни са минали.
Донесоха хляб и вода.
Из други килии на тъмницата се донасяха понявга викове и начаса сподавено секваха. Издрънчаваха вериги и железа по стражниците. Пискаха плъхове. Обречените безмълвстваха, всеки затворен сам в себе си.
Някой изведнъж рече да попее и веднага го извлякоха доста грубо навън.
Витанов ред дойде, кога уморен момъкът смогна да задреме на купчината прогнила слама. Нечуто, само с устни, той се сбогува с другарите си по злощастие.
По това колко припряно и с престараване го мъкнеха по тесните стълбища на крепостта, той се досети, че при голям човек го водят.
Хвърлиха го от прага в сводеста стаичка към краката на седящия вътре.
Гореше огън, миришеше на жежко желязо и кисела пот, като змии висяха ремъците от гредата за бичуване. Безмълвни стояха стражници и самият кавхан42 бе тук.
Витан-Вананд се изправи непохватно и видя Княза. Нямаше калпак, че да го свали в знак на почит, ала не до туй му беше сега. Само сведе глава и сърцето му се разхлопа.
Няколко безкрайни мига мълчание и Князът попита, гласът му закънтя, макар да думаше тихо и уморено:
— Ти кой беше, момаже неблагодарен?
Витан се насили и отговори достатъчно високо, едва сдържайки да не се пречупят словата му:
— Дали са ми име Витан-Вананд, а родът ми Охсар43 е…
— Охсарарите верни ми са! Братята ти големи светия Христов кръст носят, а ти! Що вършиш! Кой те гледа-чува, кутре глупаво?!
— Н…на магесник Радан занаята следувам, Княже честити.
— Честит станах, кога стража те доведе.
— И честит ще си, ако вярата на Авитохол върнеш… — дръзко отвърна момъкът.
Проснаха го с тежки пестници…
— Доста! — изръмжа владетелят на българите. — Вдигнете го. Погледни ме, момаж!
Замаяно отвърна на тежкия орлов взор.
— Боила Верена-змеица. Где е?
— Не зная. Колобър Радан, моя имает44, него питайте.
— Закълни се, че истина говориш.
Витан стори клетвен знак с оковани ръце, на което пак го сбутаха, но княз Симеон спря сопачиите с нетърпелив жест.
— И тъй бива. Ала да ти е за последно! Оттук нататък само в Исусово име ще се кълнеш. Махнете му въжетата.
Момъкът потърка прежулени китки, сърцето му трепереше при мисълта, че Князът ще го кара да се прекръсти.
Ала вместо това владетелят промълви:
— Витан-Вананд, момаже, напусна бунтарът Радан Угаинар света на живите. Знаеше ли, че баща е той твой истински?
Килията заплува в очите на Витан, който не съумя да отговори.
— Достоен мъж бе — продължи Князът, ала някак по-меко. — Жал и мен ми е за него… — гласът на Симеон стана твърд и застрашителен, — … че измяна против ми поде!
Той заби пръст в гърдите на Витан, сякаш с копие го промуши! И рече:
— Ти! си негов син първороден, ти! ще оправиш злината, от баща ти сторена! Три камшика му бийте! Обърни се, момаж! Туй ти е прошката!
Само на последното жилване по гърба Витан-Вананд простена.
— Мехлем му турете.
Князът поизчака младежът да укроти дишането си.
— А туй — Симеон разклати пред лицето на ученика-магьосник златен свой печат и го окачи на шията на момъка, — туй ти е Заръка! Да намериш змейкинята до неделя срок, щото да не научат змейовете. А ако не справиш се… тогаз ти, Витан-Вананд от рода Угаин, ти! ще идеш в Долната Змейска Земя. Теб да накажат, теб да разкъсат — не да се сърдят на цял ни народ и обида да ни имат. Разбра ли ме, джамаче мой!
— Раз… разбрах, Канасубиги… Княже.
— Ръка целувай, вироглавец! Иди и бъди като баща си, ала не срещу волята на небесата свети! Тук ще ти дадат кон и сабя. До вкъщи си няма да ходиш, дорде Верена не намериш.
И стражите, не по-малко учудени от младежа, разковаха нозете му и го изведоха от килията.
А в душата на Витан смут, радост и скръб върлуваха, сякаш измешано без мисъл просо и жито с плява в хамбар на немарлив стопанин.