2
Симеон притвори клепачи под угрижено свити вежди и потъна в тежък размисъл. Зле беше станало, ох, колко зле…
— Ще я открие ли, Княже честити? — реши се да го изтръгне от вцепенението кавханът.
— Ан уакх… — промърмори в отговор Князът и след това твърдо добави: — Ако е рекъл Господ ни, Исус Христос! — и предизвикателно вирна брада към боила кавханът.
Съвладетелят почтително склони глава и след кратко мълчание рече:
— Не бива да помрачаваш ума си с това злочестие, Княже. Държавата е неспокойна. Съседите точат оръжия и ламтят за благините и богатствата на народа ти. Остави недоукия магесник да си свърши заръката…
— Дано не се обърка нещо.
— Остави, владетелю. Змейовете са разумни и великодушни… а са и далеко. Мисли за по-ближните си дела. Първом, що да сторим с покушителите на вярата, наложена от великия ти баща?
Симеон помисли само миг.
— Три бича на момажите и по пет за мъжете, ала без злоба да е, и нека си идат по къщите. Водачите ги искам до три дни да пазят границите ни на залез-слънце! Щом им се въртят саби, нека го вършат срещу чуждоземци!
Князът стана и се взря в нищото пред себе си.
— Убитите и колобър Радан заслужиха си да ги изпроводим при Тангра. Да ги погребат според старите обичаи, ала вън от града… Те желаеха добро. Жал ми е, че криво го разбраха туй добро… А за велики дела ги гласях!…
Симеон сведе глава и след малко подкани кавхана да си иде:
— Ще ми се да отморя. Кажи-нареди на стражата да ме събуди, щом пукне зората.
Впи зеленикаво-кафяви очи в съвладетеля и добави:
— Искам в черква да се помолят за сполука на Витан… Нека и по стария обред го сторят… тайно. А̀ко да са разбрани змейовете, доста разбраност ще им трябва — тяхно чедо не опазихме!
— Че и наше, Княже — отвърна кавханът. — Наше, от канско коляно момиче.
3
Витан-Вананд стоеше пред Рабиша-пещера, Магура още наричана.
Мълвеше се, че в нея изчезвали хора, а онези, които се завръщали обратно подир цели лета, разправяли, че у змейове живели. И още казваха за таз дупка, че нямала дъно и оттам излизали вихрушки.
Някога през нея пещера юнаци и моми за Влашко ще бягат от люти-черни поробители.
Младежът се стресна и огледа. Нещо дочул ли бе, или само му се бе сторило, глас привидяло…
Неделята, от Княза на Българите дадена, отмина в лутане и кръстосване край Моровишкото старо капище, из усои и тъмни гори, край самодивски вирчета — все нахалост. Не намери и диря дори от синеоката змейкиня, ни вест, ни кост от ичиргу боила на момичетата-стрелкини, що пазеха на Плъскова канския чертог. Всеки разтег45 претърси — нищо.
И не остана друго, освен да слиза за Долната Земя, където шарканите щяха да го накажат. Витан се сбогува с коня си, поплака на топлата му копринена шия. Остави юздите тъй, че да не се заплетат, провери подковите, издърпа нагоре стремената, поразхлаби седлото и под него затъкна бича и аркана46, като внимаваше да не нарани гърба на животното с шиповете. Притъкми дългото копие, за да не падне по пътя и пак там привърза късата сулица47 с алено-белите ресни на върха и малкия кръгъл щит с нарисувано на него слънце. В денк положи тулша си с позлата и червени пера, ризницата, железния колан с чудодейна сила притури…
Задържа си той сабята, лъка с колчана и камата, също и дребните инструменти. Не защото се страхуваше или мислеше да се съпротивлява на наказанието, ала искаше да умре като войник, багаин, какъвто по потекло си беше.
Отпрати коня. Умното животно зацвили и в тръс се отдалечи, като се оглеждаше.
— В Преслав иди, в Преслав! — през сълзи му подвикна Витан-Вананд и жребецът препусна към друма, водещ за столния град.
Е, там щяха да разберат като как е изпълнил заръчаното…
Мъгла се виеше пред пещерата и той поспря треперещ. Ядно обърса очите си, издуха подпухнал нос, плисна си вода на лицето и, смръщен, готов на всичко, стъпи в мъглата.
Сякаш в тунел от облак тръгна и се заозърта почуден-смаян. Ами где е пещерата, Магурата, що към Змейските царства води?…
47
Сулица — късо метателно копие с острие като на стрела (хронистът Никита Хониат твърди, че то имало знаменце, което служело за опознавателен знак на различни воински подразделения).