Вървя още сравнително дълго — може би три хиляди крачки. Усети подканящ, неприятен гъдел в основата на тила и отляво видя пътека, катереща се по склона. Тя сякаш бе поръсена със звезден прах и искреше нагоре между разлюлените клони на млади борчета. Той стъпи на нея и вървя още, докато не го заболяха краката. Отвикнал съм, рече си и крадешком погледна назад. Светенето на пътеката угасваше подире му. Беше на прав път… каквото и да значеше това…
Имаше мечти. Имаше амбиции. От тях остана само едно — пътят в Незнайното. За да спаси кожата си. И може би… да се пречисти?
… След четвърт час Зако съзря перлен блясък отстрани сред дърветата.
Проходът.
Приличаше на димна палачинка, застанала ни ези, ни тура, а на калъч. И навътре в нея се усещаше облачен коридор, невидим отстрани, защото не съществуваше в тукашното пространство-време. Със сигурност зрелището нямаше нищо общо с Холивудските филмови суперефекти. За такъв кинотрик нямаше достатъчно количество „Оскар“-и.
Проходът го чакаше — очертан отвор към друг слой реалност на Вселената — и пиеше бледи съскащи мълнии.
Лъчезар спря. Нещо го стисна за гърлото и той бавно се извърна. В дъното на къса просека в гората се откриваше късче панорама право на запад. Там далечната София мигаше с електрическите си искрици. Прииска му се да се върне.
Но мъглата и фосфоресциращият тунел го зовяха с нетърпеливо трансформаторно бучене. Нямаше време. Някой… Нещо му бе отворило специален Проход — с такава чест навярно малцина в човешката история са били удостоявани.
Въпросът е, накъде води.
За първи път в живота си Лъчезар Хисарски се прекръсти. Погледна часовника си. Вятърът го побутна както инструкторът му при първия парашутен скок.
Зако отново извъртя очи към родния си, омразен и обичан град, към всичко, което го беше радвало и огорчавало в неговия къщовен търбух, в цялата, хем омайна, хем отблъскваща страна. Нито си е избирал държава, нито епоха, нито родители. И отново май нямаше избор. Като че Животът само с туй се занимава — да те унижава с липсата на избор, с непрекъснато принуждаване да вършиш не това, което искаш. Да бързаш. Закъде? Развива ли те това суетене? Ставаш ли повече, отколкото преди?
„… Всичко е логично — твърдеше веднъж Радослав, — в света всичко има причина и следствие. А това се нарича логика…“
„Ха! — възразяваше Лъчезар. — Ами как ще обясниш интуицията?“
„Логика на подсъзнанието“, убедено заяви Радослав.
„Искаш да кажеш…“
„… че е нещо като анализиране на факти, преценяване на последици, претегляне на тежестта им… хм… но без да се ангажира съзнателната част на мозъка.“
„Хмък. Звучи убедително… но чувствата, например, не са логични. Отчаянието, паниката…“
„Тук бъркаш понятията логика и рационалност. Чувствата са недалновидни, непрактични.“
„Многото умуване също.“
„Е, да… — Радослав се разколебаваше за малко. — Но всичко има причини, водещи до някакви реакции, нека и погрешни, но те зависят от преценката за момента. Както в игра на шах, когато мислиш само с един ход напред.“
„Значи опираме и до опит, един вид нагласа да се мисли по-перспективно. Добре. Обаче най-често именно неосмислената, несъзнателната реакция, като изключим страха, е най-вярната.“
„И в това има логика!“
„Но няма смисъл.“
„А!… Как тъй няма? Щом е логично, значи е и смислено…“ — намираше изход Радослав.
„Непоправим си!“ — разсмиваше се Лъчезар и обикновено с това спорът им завършваше.
Спорът не е търсене на истина, ами кавга.
Той сви юмрук и го размаха към тъничките светлини на София, бързо губещи се в настъпващата мъгла.
И влезе в облачния тунел.
Каквото и да му липсваше, то вече остана зад гърба му.
Сети се, че носи транзистор. Завъртя копчето. „Хоризонт“. Химнът. Но станцията бързо чезнеше, сякаш с всяка крачка той се отдалечаваше от Слънчевата система като с фотонен зведолет.
Не, просто преминаваше в друг слой реалност…
Цял живот десантчик, кисело си рече Лъчезар, навлизайки все по-дълбоко в Прохода.
2
N-то РПУ. Млад атлетичен мъж и униформен полицай гледаха от вестибюла към паркинга навън и си говореха, колкото да преборят скуката.