Выбрать главу

— Как-какво е това? — попитаха доста глуповато.

— Царев печат. Изпълнявам важна заръка — Витан прибираше масивното парче злато в пазвата си. — Път ми сторете!

Инстинктивно те подадоха назад от властните тонове в гласа му, но все пак се заинатиха, поискаха паспорт…

Махване с ръка — и ченгетата застинаха като манекени във витрина, с празни погледи и увиснали устни. Витан улови Елица за лакътя и направи крачка към мотоциклета. Един от полицаите обаче се раздвижи…

Със стойката и фигурата си старшината донякъде имаше прилика с джамача на цар Симеон Велики. Не без усилие той посягаше към кобура, но по странен начин — сякаш ръката му очакваше там не пистолет, а дръжка на нож. Витан го изгледа с неочаквана симпатия и вдигна пръсти на изпънатата си длан. Ченгето се силеше да докосне оръжието. Очевидно тялото не му се подчиняваше. Изпод кепето му избиха струйки пот, ръката му се придвижи няколко милиметра… той се бореше с невидима сила, без никакво намерение да се отказва. Колегите му стояха отстрани като истукани, с безжизнени очи, само един се опитваше да шава.

— Остави това — меко му рече Витан. — От стар род си. Служи и занапред тъй, ала мен ми не пречи. Едно и също вършим. Не боре ти53, багаин.

Полицаят заскърца за последно със зъби и отпусна ръката си. Опита се да каже нещо със схваната челюст.

— Всичко е както редно — успокои го Витан. — Сбогом, стражнико.

* * *

Старшината проследи с поглед отдалечаващия се мотоциклет и обърса челото си с трепереща уморена ръка.

— К’ъв беше тоя? — окопити се единият колега. Другият продължаваше да хлопа с устни като риба.

— От нашите е, спокойно — изръмжа старшината.

Той заразтрива изтръпналата китка на десницата си. С някакво учудване провери пистолета си. Бре, да му се не види, колко тъпо нещо му се стори пищовът. Друго си е сабя…

— От кои наши? — упорстваше колегата. Третият полицай взе да излиза от идиотското си състояние. — От бившите наши, дето са с мутрите ли?

Старшината хвърли бесен поглед към питащия и изфуча:

— Ти само с боклуци ли си свикнал, а? С тарикати? Дето пара̀та им е вместо съвест и чест, а? Пфу!…

— Чакай, бе, защо се ядосваш, аз само така де…

Старшината не го дослуша и се запъти към джипа. Веждите му бяха свъсени, но по лицето избиваше учудена усмивка на някаква неосъзната… надежда? прозрение?

Той не знаеше. Но му бе хубаво. Толкова хубаво, че да заплачеш от радост.

Отново попипа кобура си. Шантава работа…

Радиостанцията в джипа настойчиво викаше патрулната група.

* * *

На околовръстното се опитаха да ги спрат. Витан просто прелетя с мотора над озъбилата се с метални шипове лента. Като бели петна се мярнаха физиономиите на хора, облечени в спортни анцузи. Защо, понечи да извика ужасена Елица. И се сви от страх, когато в гърдите й отекна… не, не гласът на Витан — неговото уверено усещане-чувство-изказване:

        не бой се, така трябва.

Ама… гони ни полиция!

        не е полиция.

И мотоциклетът с неистов вой се шмугна напред. Елица видя как край тях се образува и плъзва някаква мараня, стори й се, че вълнички пробягаха назад, както би станало, ако всичко навред се отразяваше в чисто езеро…

От безнадежно и стремително изоставащото БМВ стреляха по тях в ядно безсилие, но дори куршуми не смогнаха да настигнат бегълците. За две-три секунди червеният стоп на мотора се превърна в искрица и изчезна. Неколцината пътуващи по това време шофьори останаха с провиснали ченета, когато ги подмина някаква вихрушка. Подир нея асфалтът изсъхваше, ударната й вълна отнесе огледала за обратно виждане, пътни знаци и табелки, а на завоя преди Нови Искър окоси тръни и храсти отвъд мантинелата…

Моторът ръмжеше вече по-кротко, светлинният конус на фара сечеше напред и изтръгваше пътя от нощния мрак… Като светкавица пресякоха заспал градец. Девойката едва успя да забележи табелата.

„Церово“.

Свиха по черен път. Моторът запърпори още по-лениво, подрусваха се на дупките и гърбиците и скоро Елица разбра, че са в някакво село. От двете им страни бавно и едва видими преминаваха обрасли, запустели дворове, стари, олющени и неподдържани къщи. Витан сякаш се залута сред калните улички, но ето, намери каквото търсеше.

вернуться

53

Не боре ти — старобългарско пожелание за късмет.