Малко, много малко са онез, стъпили на първите стъпала на Висшата Магия — Последният Пръстен. И то с върха на пръстите. Силата погубвала ги е, изгаряли са твърде бърже.
Аз — издържах.
Разбрах, че в Средната Земя мога да не ям и да не спя. И захванах здраво да сторя стъпките в Колобърското Изкуство. Всеки миг научавах нещо ново, напипвах по-ясно Силата, удържах я. Цветето мълчеше, щом правех вярното, и звънтеше, кога поемах грешна посока. Тогаз ми пращаше нега наяве, доста неразбираема, ала ми служеше за напътствия и все по-живо чувствах Магията, растяха уменията ми да се справям с нея…“
„Изнесох в Горния свят камъни. Като онзи, който дадох ти за твоя ден бехти. Те да ми бъдат за очи, докат бивам в сивата къщурка.
Бе царуването на Хала Йоан. Достойно време отново бе настанало за България!… Като че Канасубиги Крум от Тангра бил пратен пак на земята! От Вечния Град поднесоха му корона! Сякаш шаркан в дъга седеше той връз надоблачна Верегава и всяваше страх у ромеите60! … С низка хитрина го надвиха византийците, те са такива, кръвта им е като техните топли и коварни морета!
… Ала Верена нямаше я, никой не бе чувал за нея змеица. Смееха ми се гостилничари, механчии, стражи и селяни.“
„И тогава реших да идвам в Горната Земя на всеки дванайсет години, а докато съм в Сивата страна, да уча от Цветето за Пръстените, ала уж съм по-глупав, та да го надхитря и проумея повече, отколкото То поще да ми даде.“
„Позакъснях и следващ път изникнах в 6744 световна година61. Царуваше тогаз Йоан-Асен Втори, дето сега ти живееш на нему именувана улица. Бе смело и честито време, щом и византийски поети ода за Царя ни пишеха… По кръчмите пресни песни за Клокотнишката битка се пееха… а и тъкмо в туй ми идване чух за Бялата жена!
Не разбрах дали е Верена, ала знаех, че навярно би могла да ми го каже! Или да ми помогне. Слушах по седенки и веселби, от пътници и по пазари за нея. Че обикаляла, била висока на бой и цялата в бяло. Ала нищо не правела — ни добро, ни зло! Сякаш нещо търсела… И кой ли знае, освен сурото небе, дали не дирехме едно и също…“
„Пак прийдох в Горната Земя. Пак съдбите се бяха обърнали. Бъдин бе в маджарски ръце, отново войни водехме…“
„И също неуредно след дванайсет години.“
„Подир други пропуснати от мен лета, навред се говореше за въстанието и царуването на Ивайло Лахана. Едни скърцаха със зъби при спомена, други заканително ги подсещаха, че всякога има разплата за сторвани злини.“
„Забавих се малко повечко отвъд тукашното време и генгери62, докато овладявах ново стъпало от Третия Пръстен. Цар Тодор Светослав благо изненада ме и вдъхна ми надежда, че бедите свършили са. О, как грешах… Макар следващите пъти да бе мирно и горе-долу кротко, ала ето че всеки големец, кога не ламтеше за чуждо, зазяпа се в своето си, оскъдно му се види и… оххх…“
„Йоан-Александър обедини отново държавата. И добре беше сторил. Турците вече отдавна изникнали бяха от земите на Изгрев… Ала защо сетне с договор се свърза нашият цар, та съюзник стана със султан Мурад!? Та не спряха от туй набези и градове ни падаха, юнаци кат Момчил с хиляди изгинаха, хубавици десет пъти по толкоз затриха!…
А сетне вие сам-сами като пита България нарязахте. За кого?!
На запад-земи черна чума отнесе всеки трети мъж, старец, жена и дете. Зимите станаха много студени.“
„В елем веш, от Христа 1371 година, видях реката край Чирмен червена от кърви!“
— Падна главата на бане Янука, падна и София. Гледах що става и наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите! Езикът се свива и тръпки побиват цялото тяло63!… Ала нищо не можех да сторя голямо. Крепеше ме само едничката надежда, че ще открия змеицата Верена и тогаз ще оправя нещата… Защото вече озарение имах, как може туй да стане, ала още не виждах начина да го сторя. Ала съмнение нямах, че е възможно…
60
Калоян направил седалището си като небесна дъга върху надоблачния Хемус — цитат от Никита Хониат, 1202 г.
61
За преизчисляване на години «от сътворението» по византийския православен календар от посочената дата се изважда 5508. В случая е 1236 година.