— Кое… Витане… Вананд? — не бе сигурна как точно да се обърне към мъжа пред себе си.
— Да изпълня духа на Царската заръка, след като словото й бе загубило смисъл.
Той потъна някъде в себе си. Елица не можеше да откъсне очи от него. Не се усети как бистра сълза капна на покривката. Той се сепна, сякаш я чу, изгледа девойката и продължи:
— През 1396-а пак гореща си глава и буйно си сърце послушах. Застанах в плъковете на маджарина Сигизмунд-кралич. Край Никюп-град султан Баязид разби армията ни… Вярно, три лета подир туй бил го с позор пленил Тамурленг някой си, ала що ми бе това за утеха!… Синовете на султана тогаз се сбиха кой да е на трона. Изпущи се тогаз сгодно време, попиля се…
Една по една гаснеха свещите в хола на апартамента.
Вананд отново бе млъкнал задълго и Елица, гълтайки сълзи, прошепна:
— Колко време мина за теб…
— Дванайсет лета, три месеца и девет дни — незабавно отговори той. — Преди да те срещна… отново. Навярно са повече, ала ни съм ги усетил, ни ми личат. В Средната Земя никак не стареех… там няма време.
Тя почти не чу последните му думи, сепната от главното.
— Какво значи това… „отново“? Виждал си ме преди…?
Той изучаваше разпръснатите си вещи по масата. Елица понечи да повтори въпроса, но магьосникът я превари:
— Да — срещна погледа й и девойката видя в очите му нещо неописуемо: мъка, радост… и учудване. — Да — повтори Витан. — Срещал съм те. И… тогава ти пак ябълка ми беше дала.
Тя разпери безпомощно пръсти. Не можеше да си спомни.
Вананд се взираше в нея, сякаш тялото й прозираше.
— Бехти беше, празник. Лятната жертва към Небето, сега се чества като Петровден. … Играехме. Двойно хоро бяхме извили ние, момците, а друго потропвахте вие, момите. Всеки път ти мен с очи стрелкаше… и се усмихваше тъй, че крака ми се преплитаха. Сетне издебна и от пояса си ябълка извади и с нея мен замери. Едва я улових. Много глупаво съм изглеждал и брат ти, левент Шувик, смя ми се до сълзи. Приятели по рамото скришом ме тупаха и ми намигаха… Сетне Радан дойде. Край него всяка веселба секваше. Повика ме с пръст. Цяла нощ да правя изпитанията за Първия кръг, за Пръстена на Заблудата ме караше. Наместо почивка вода носех от герана и реката поливах. На бегом. Заранта ме прати да обяздвам новите коне. И пак ме учеше: как да слушам камъните, небето, тревите и буболечките. Наум звездни възходи и слънчеви затъмнения как да ра̀кам64. По пладне градината копах, вечер чъван ковахме. Втората нощ редях му що научил съм от Кънигите за билки, за врачуване, гадаене, баене и пазене от магия… Разреши ми бурения за ядене да си сваря. А на третата нощ ми каза: Момче, не мисли за туй моме! Няма да е твоя. Имаш много да учиш, а колобър не се става край женска фуста! Дръж си силата в главата, не да пада в гащите! Тогава бях уморен, капнал три нощи без сън и само с усилия на ума снагата си държах… Отвърнах му нещо сприхаво… Той не ме просна с шамар — а сетне би ми се карал, че не съм се защитил! — ами просто ме изгледа и рече:
Бре… Че иди тогава и я искай, ала за след девет години. Да те видя що ще чиниш!
Елица прикри устата си с длан. Истината я връхлетя, надигна се от собствената й памет. Приказката. Приказката за юнака и неговата изгора. Боже Господи!
— Ала той не позна! — с ожесточение поде Витан след кратка пауза. — Не позна букан65 магьосникът, боилът колобър Радан, мой баща и Учител, дето все ми повтаряше: Магесникът следва чужд на себе си да е… Ти врече ми се девет лета да ме чакаш… Ала… на следната година Радан бе мъртъв, а аз… аз за насам тръгнах. А ти ме чакаше!… Същото име. Същото лице. Същата усмивка и глас. Същият мирис на косите ти. Сякаш не минали са хиляда и сто години… ами само деветте лета. Пораснала си.
Елица замръзнало проследи как от очите му се търкулна по една капка. Витан-Вананд от рода Угаин, боилът колобър, не направи опит да скрие лицето си. Галеше я с поглед, наслаждаваше се на всяка черта и сенчица по лицето й. Тя почти усещаше докосването, по-нежно, отколкото с перце, с болка и радост, опияняващо и растящо като всесилен великан. Девойката не издържа. Отвътре напираха усещания и чувства, твърде грамадни за нея, тя протегна търсещи ръце към него. Витан с лекота я прехвърли над масата, след като пипна само върховете на пръстите й. Тя не можа да се учуди или замисли как го е направил. Бе й достатъчно, че се озова в здравата му прегръдка и двамата не смееха да помръднат, дори дишаха шепнешком.