Може би се страхуваха, че магията изведнъж ще се скъса и помежду им отново ще застанат всичките тези векове — повече от четиристотин хиляди дни и нощи…
Откъде така мисля! Аз не съм неговата_ Елица! В най-добрия случай съм нейна пра-не-знам-си-коя внучка! … И какво от това? Ами… ами ако аз наистина съм тя?!!_
— Когато някой не направил е в живота си онова, що заръчано му е от небесата — промълви Вананд, — Тангра отново на земята го връща, за да постигне своето, било добро, било лошо… ала да го завърши, да изпълни Съдбата своя, що част от всякоя душа е. Инак…
— Какво инак? — прошепна Елица и изведнъж усети неприятна промяна: Витан се бе напрегнал, от него лъхна нещо чуждо… отдалечено… и сурово.
— Мили, какво…
— Шшшш.
Той бе съсредоточен и хладен като стоманата на сабята си. Вслушваше се, но някак не в себе си, а в нещо далечно.
— Трябва да вървим! — решително отсече Вананд и се отстрани от нея. — Вашите стражници идат. Помогни ми денка да събера. Време нямаме, обич моя — довърши с нежно докосване по бузата.
Обърканата докрай Елица се разшета, но като че повече му пречеше. Със свити вежди и пестеливи мълниеносни движения младият мъж прибираше вещите си в торбата. Накрая сгъна калъфа с лъка и сабята… но остави дръжката на оръжието да се подава отгоре. Девойката забеляза това и й стана студено на раменете, но не смогна, не намери кураж да попита защо, какво, накъде…
… Сега седяха на стотина може би километра от апартамента в София в някаква запустяла одая с ръждива готварска печка, гъсти паяжини по отдавна небелосвани стени и малко прозорче без стъкла. Върху изкривена от старост масичка стоеше обърнато котле и по него блуждаеха поставени от младия магьосник светлини, прилични на гигантски огънчета от светулки. Елица се свиваше на покрит с мухлясали черги миндер, Витан бе приседнал срещу й върху чворесто кютуче, гледаше я така, както ненаситно диша осъден на обесване и пак говореше, говореше, говореше…
Все едно наистина бе мълчал през всичките тези векове.
Говореше.
За това как тайно са се срещали, но нито веднъж не се бил решил да открадне поне една целувка.
За това колко е тъгувал…
За всичките тези негови дванайсет лета, три месеца и девет дни, през които бе преминала цялата позната от книгите история, същата, която Елица бе учила в училище без капка подозрение, че ще се сблъска с нея… и ще я прегърне, прегърне до изтръпване на мускулите, до сълзи, до…
„Когато султанът-завоевател влезе, та завзе Цариград, свърши се с Византия. Толкова дълго ги бях смятал за врагове, а тъжно за тях ми стана. Враждата попречи ни да се обединим. Не ми се вярваше, че и те, ромеите, и ние, българите, задълго покорени ще бъдем. Та бил е и Константинопол под латинци, и наши престолни градове — под чужди, ала ерчвали66 сме, и ние, и те. Не. Тоз път друго настана. Турците тръгнаха да громят страните на заник слънце, смазаха буйните маджари, покориха гордите албанци, съсякоха веселяците сърби… Излизанията ми от Средната Сива Земя скръбни бяха. Черни. А Верена я нямаше. Инак спряла би тез орди, не по-малко страшни от монголските два века преди туй. Из Европа веч на барут миришеше, първите огненострелни оръжия пукнаха, а аз съвсем спрях джанголози67 и вурме68 таласъми да виждам, що навъртаха се преди край Мъглата-път за към Средната Земя.“
„Минаваха край мен войни, бунтове, изселвания, угасваше съпротивата… и пак разгаряше се, ала…
В обиколките си по онуй време много неща бях захващал, книги си набавих, които сега ги няма пълно оцелели — «Гадателни Гръмници» и на Зонара, Хамартола и Кидона летописи…
… А понявга и разбойници ловях — татари, сетне турци, арнаути, че и нашенци… защото не само за хайдутуване, за чест, рода и мъст свята мъже и жени излизаха по горите на Верегава, та от Гергьовден до Кръстов ден да обикалят! Имаше закрилници на сиромаси, че и онез, които се замогнали бяха, те помагаха на по-клетите, а и саби хващаха и огнебойки грабваха… Ала и черни души случваха се, от черкези по-зли люде, които биеха се само от жажда за кръв и злато — техните глави жънах, че земята ми да не позорят!… По-сетне, при онзи Пазвантоглу, знаеш ли, че и българи имаше сред сганта му зъбата? И туй съм правил, Елице, не само хляб и кладенци…“