„А какви гори растяха тогава, обич ми, колко прекрасни и огромни! Една най-прочута бе69 — от Бълградската чика70 до Ниша-града разпростряна! … Кога загина и изчезна таз хубост зелена — не видях, по друго залисан, Елице…“
„За един юнак се сещам… Трепнаха камъните ми — неживи мои съгледвачи, и рекох да проверя. Златю войвода бе той, от Сливенския балкан, дето сам-един хайдутувал. Загина в бой неравен не дълго преди голямото чумаво тогава71. Сетне чешма иззидаха на мястото, къде кръвта му в земя попи. Християни и турци много лета подир туй връзваха парцалчета от ризите си откъснати по дръвчета околни, та да ги не хваща страх или треска. … Приказвах с побелял ага, един изсред надвилите юнака мъже. Рече ми той, че сърцето на Златю било «чаталясто», че в него се криела необикновената му сила. Питах го още и ми каза читакът, ала чак след суха пара, че не видели те войводата крилца под мишниците да има. Навярно самодивски син ще да е бил, макар отдавна да бях забелязал, че нейде надалеч и самовили, и последните шаркани с таласъми и караконджоли отишли си бяха. В Долната Земя навярно… Ех…
Само за Бялата Жена все да чувам продължавах. Ту тук, ту там я срещали.“
„Всякой път ми се налагаше да уча нови думи. Езикът се променяше, от завоевателя и придошли след него племена речи в говора се вплитаха… Циганите, да, тогава дойдоха… Втъкавахте не само слова, ами и мисли, и навици — не всички хубави и добри. Осъзнах колко далеч от моето време веч сте. Не, не, много неща харесах и се гордеех, че във вас народа си съглеждам. Ами че и досега припознавам в дрехите нещо от моите времена!
Кога училища застроихте, борби за своя си вяра захванахте, просто щастлив бях. Ала имах ви вече за… не чужди, ами… някак сякаш далечна ми рода. Туй ми помогна по-леко да гледам всичко и смогвах да се сдържам от бъркане във вашия живот. Той щеше променен да бъде… Из корен! Ала трябваше ми Верена-змеица…“
„Видях, че Империята на османците започнала бе да умира… стискаше ви здраво със загниващи десници, макар да ги напускаше веч тоз войнишки дух, що в началото го имаха. Все още страшни, свирепи и силни бяха… Ядяха бой навън, а сетне — и на рая, и на свои си сиромаси тъпкано връщаха…“
„Последва ми нов дълъг престой в Средната Земя. На учене и тренировки на способностите си се отдадох…“
„Дойдох пак, кога събудили за борба се бяхте, вместо само да я сънувате свободата. Бях потресен! Рекох, че е от Верена — толкоз змейчево ми се видя! — ала хорско дело се оказа. Вие се вряхте във всяка буна, във всеки пожар — по Влашко и по Сърбия, във въстанически чети на византийците, които вече наричаха себе си само гърци. Видях някои от тез нови българи. Достойни мъже! Юнашки жени! Тогава реших да опитам да помогна малко, пък и да пробвам силите, които смятах, че владея… Големи Ги раздразних, леле… и добре успях да се отърва, та по-страшни поразии край мен да не станат.
Ала с надежда за победа ваша се укрих в Мъгливия свят да се поосвестя.
… Не бяхте надвили. Изстиваха пепелища и кости белееха. Мислех, че да умрете щете. Ала в Европа заговориха, завъртяха се високи игри… Верена още я нямаше. Камъните ми говореха, че още спи някъде, омагьосана от Учителя ми… от моя Баща. Почнах да се чудя, няма ли някакъв умисъл, който ми убягва, че не й е дошло времето на боила Верена… За първи път разколебах се и в Средната Земя допреди срока се оттеглих…
Насетне проумях — нямаше пророчество. Друго бях чувал: за старата топола пред Айя София, която да съхне взела през 1453-та, когато турците завоювали града; щяла да се разлисти, щом християните отново завладеят Цариград…72 Всичко туй не беше онова, що дирех.
Не, просто светът продължаваше в грешна посока. Трябваше ми Верена! Не можех дори да опитам, за да видя става ли човек да извърши туй, що с хитрина измъкнах от Цветето… и Тези, които стояха зад него.“
„На следния път заварих много красиви, ала и плашещи с чудността си залези. На другия край на света бе станала голяма катастрофа, дали не бе по моя вина, не научих…73 И тутакси забравих за съмненията си, защото празник се виеше по улици и мегдани! За Сливница се радвахте. Плаках с всички и аз тогава, Елице! Макар да бях решил веч…“
71
Смъртта на Злати войвода е през 1810 г., когато по време на бой се подпалва барутът му, насипан в широките потури. Обгорен и ослепял, той е обкръжен от потерята. Според легендата, преди да го довършат, той избива 35 души османлии.
72
Витан тук-таме бърка по-късни събития. Специално историята за дървото пред Света София е била широко разисквана в печата през Балканската война около 20 ноември 1912 г., след големите сражения на югоизточния фронт.