„След десет години научих, че малко след оназ победа голям държавник в опала на улицата като куче убит бил. Едни го ругаеха, други жалеха, ала на всинца им бе криво, даже на онез, които рекоха: Пада му се! Затвърдил се беше тоз лош навик да стъпквате велики свои люде.
А насетне пък видях владетелите ви да отварят за големи залци уста. То и всинца от народа го желаеха де. Новият ви цар подари сребърна пушка на един селянин от Сердишко, прочут като стрелец из този край, а в също време готвеше хиляди и хиляди още огнебойки, веч не сребърни, а железни, сякаш решил бе да въздигне величието на страната до славата на Моя Цар!
Разбира се, не случи. Според мен, той войната загуби, защото стария закон престъпи — милост на паднал враг да дава. А че съюзници разбойници били — навреме да е мислел. За една нощ никой лош не става… Пък и в света неопетнена правда нямаше вече, ами само хладни сметки. За десет века отровни бурени избуяли бяха и ги правеха на отвара, от нея всеки роден да цука! Що кости пак останаха да гният по неблагодарни чукари и полета!…
А големите народи само ви гледаха, та с ваши и на съседите ви смърти да се научат как по-голяма Смърт да забъркат! Пламна Голямата Европейска война и мен ме ужаси, мен, дето от хиляда години жестокости видял бях!“
„Не изтраях и по-рано надникнах в Горната Земя. В същото време, кога земетръси74 сринаха далечни градове на една островна страна, където почитаха змейовете, тъкмо тогава вие, сегашните българи, се хванахте гуша за гуша!…“
„През 1937-а бяхте дръпнали напред, ала тлееше рана от онази злощастна разделна есен!
Ходих в Германия. Полюбопитствах и в Русия се отбих… Докат гледах що става там, сетих се за монголите — диваци същински, дето на орди смазваха всичко, голобради теснооки разсипници, само мизийска плячка75 знаеха да вземат! Предстоеше война, каквато не можех да си представя, само дано не се сдуша̀ха зверовете на Злото, че да разкъсат света!
Трябваше ми Верена!!!“
„През войната пак чух за Бялата Жена. Била зашамарила някакъв нехранимайко, понеже мъчел горко животинче. За първи път правеше нещо, освен да обикаля!… Ала не сварих да я застигна…“
„Когато прогонихте малкия си цар — докривя ми за туй, навярно заради името, което носеше момчето…, та в тази година камъните ме повикаха. Проследих дирята. Дълго не разбирах що съм открил. Доста неясно бе, чак насетне реших, че трябва да е остатъчна енергия от смъртта на змей, от Премъдрите. Не беше Верена. Носел е човешко тяло той. Навярно дори не подозирал е, че затвор за змейска душа е бил. И ето, дали получила бе таз душа опрощение и завърнала се в своето Вкъщи, или присъдата доживот била е и клетникът поел е последното изкупление за греха си неведом ми… Не разбрах. Защото се разбързах, щом ми хрумна туй всичко, и втурнах се да търся процеп към Долната Земя… Попречиха ми хора. Вълненията от Страшната война не стихнали бяха, разправия имах. И с онези, които ви задължиха да ги почитате като Освободители, и с другите, що преди сееха смърт от летящите си машини над беззащитната ми земя. Не ме накараха да потъна в гняв, ала ги прегазих от пътя си… само че Проходът вече го нямаше… Питаш се защо ми е бил нужен, след като дебнех появата на Верена-змеица тук, в нашия свят? Исках да надникна… къде е тази…“ — млъкна и рязко се промени. Ослушваше се.
Гръмотевица, без да е оглушително шумна, разтърси къщурката.
— Пак ли ни дебнат? — трепна Елица, дърпайки се от завесения с одеяло прозорец.
— Дебнат… Ала далеч са…
Той взе изстиналите й пръсти в горещи шепи. Очите му отразяваха зеленикавите магически лампички. От шепота му девойката я побиха тръпки:
— Тъй дойдох, та пристигнах в днешните дни. И те срещнах… И сега ще да отидем в Долната Земя с Верена-змеица да говоря. Тя шаркан е, тя знае що е Царска заръка. Предстои ни света да променим. Да променим Народа си, Елице. Да се върнем при него.
2
— Познавам я от нашествието на угърите-маджари, насъскани срещу ни от ромейския василевс76. Спретна се поход и поставиха боила колобри да наглеждат помагачите ни печенези. През по вашему 896-а. През туй време Царят, още княз тогава, дебнеше византиеца и, кога му дзера пратихме, че издавени са в Дунав и Днепър маджарите, той разпердушини ромеите край Булгарофигон. В учебниците по история тез битки ги пише като война за Цариградското тържище. Бях едва в първо си пълнолетие, на дванайсет години, и змейкинята ни беше командир. Пазеше ни като соколица пиленцата си… Сега трябва да я намеря отново…
75
Мизийска плячка — пълно унищожение; цитираната фраза е на Йоан Геометър и е отнесена до «подвизите» на Василий II Българоубиец.